Когато през 2011-а година стана ясно, че британският жълт седмичник „Нюз ъф дъ уърлд“ е замесен в огромен скандал, свързан с масово подслушване, плащане на пари на полицаи за информация и куп други незаконни практики, обществената реакция беше категорична – публиката спря да купува изданието, а рекламодателите оттеглиха рекламите си. В резултат „Нюз ъф дъ уърлд“ със 168-годишна история, който в средата на миналия век става най-продаваният в света английски вестник, беше спрян.
Тази пролет в Ливърпул видях на прозореца на една къща плакат, на който под задрасканото лого на вестник „Сън“ пишеше “Не е добре дошъл тук“. С уточнението „те публикуваха лъжи“. Враждата между града и вестника датира отдавна, заради лъжите (озаглавени „Истината“), публикувани от вестника по повод трагедията на стадион „Хилзбъро“ през 1989 г., когато загиват 96 привърженици на „Ливърпул“. Преди няколко години „Сън“ публикува статия, озаглавена „Действителната истина“, в която признава, че историята как феновете на „Ливърпул“ са допринесли за големия брой жертви като са пречили на полицаите да спасяват хората, е лъжа. Въпреки разкаянието на вестника, двата футболни клуба в града „Евъртън“ и „Ливърпул“ забраниха достъпа на репортери на „Сън“ до стадионите и тренировъчните си бази. Защото „всяка атака към този град, дали срещу високо уважавана общност или отделна личност, е неприемлива“.
Спомних си тези истории, докато четях и слушах препирните по актуалния сюжет „Валери Симеонов в медийния свят“. Изпод руините на журналистиката тръгна лавина, каза колегата Виктор Николаев. Дали? И какъв е шансът на лавината да помете медийните крепости, които, за разлика от журналистиката, далеч не са руини. Журналистите имат основания да протестират срещу поведението на политиците, при това последните случаи на самозабравена наглост далеч не са нито първия, нито най-скандалния повод. Но първото място, където трябва да се проведе този протест, е пред сградите на собствените им медии и под прозорците на собствениците им. Защото ако някой поддържа нездравословно близките отношения между медиите и политиците, това не са редовите журналистите, а собствениците на медиите. Разбира се, не всички в еднаква степен и с еднаква готовност, но правилото е ясно.
Проблемът е, че дори да си представим как журналистите (и изобщо, медийните професионалисти) като един отказват да обслужват нехигиенични зависимости и интереси, отказват да произвеждат жълти скандали, поръчкови разследвания и долнопробно забавление, с риск до един да останат без работа – дори и тогава те няма да получат масова подкрепа от хората за които работят, техните зрители, слушатели и читатели. Докато малцина лидери на мнение настояват в ехо-стаята на социалните мрежи за повече публицистика, повече анализи, повече качествено медийно съдържание, пийпълметрията (с цялата ѝ условност) ясно показва какво иска да гледа публиката. Истинската публиика – тази, която дискутира медийните проблеми във Фейсбук не е реалната и статистически значима публика, която гледа риалити форматите по телевизията и чете жълти парцали за жълти стотинки. Едните и другите нямат нищо общо, не се чуват едни други, не се срещат, даже понякога изглежда, че не подозират за съществуването си. Първите дори заявяват, че са готови да плащат за качествено съдържание, но са твърде малко, за да излезе сметката.
Едно от обясненията на това защо във Великобритания са възможни историите, с които започнах, а у нас – не, е в теорията на Даниел Халин и Паоло Манчини за медийните системи. Те много ясно показват, че ако определящата характеристика за либералния модел (Великобритания и САЩ) е пълната свобода и ролята на медиите да държат управляващите подотчетни на избирателите, а за Западна Европа и Скандинавието – стремежът към едно споделено общо благо, то за голяма част от останалия свят, с неукрепнали и неустойчиви демократични традиции, е характерно отсъствието на разбиране за общо благо и на споделени ценности и норми, силна политизация и разделение на обществото, нездрава близост между журналисти (медии) и политици (партии).
Друго обяснение откриваме в медийната грамотност, пряко свързана със способността за критично мислене. Изследователи от цял свят алармират, че има криза на критичното мислене, в резултат на образователни дефицити. Изследване на медийната грамотност, проведено от „Институт Отворено общество – София“, постави България на 30-о място от общо 33 държави в Европа. За измерване на медийната грамотност изследователите използват индекс, който отчита медийната свобода според световните класации, образованието и доверието между хората. Образованието и по-специално умението за четене с разбиране (според тестовете PISA) е с най-голяма тежест. Предвид мястото на България в класациите за свобода на словото и лошите резултати на българските ученици в международните тестове е обяснимо, че по-лоша оценка на медийната грамотност от българската имат само Черна гора, Албания и Турция. А държавите-отличнички са Финландия, Холандия, Дания и Естония (спомнете си моделите на Халин и Манчини).
Така че, изглежда, коренът на всичките ни проблеми е в образованието. В училище трябва да се формират уменията, които да ни направят освен компетентни професионалисти, също критично мислещи медийни потребители и информирани граждани. Прогнозата кога българското образование ще започне да изпълнява тази цел не е оптимистична – първо трябва да си я постави.
Засега, българските медии съществуват в същите условия, в които и българските институции, българската съдебна система, българската пазарна икономика, българското образование и са пряко зависими от тях. Българските медии страдат от всички болести, от които страда цялото ни общество и ние като отделни хора. Няма оправдание нито за медиите, нито за журналистите, за това, че със своите действия и бездействия допринасят не за прочистването, а за заблатяването на публичната среда. Но и няма как да очакваме медиите да оправят всичките ни кривици.
Ситуацията привидно е бетон, затворили сме порочния кръг. Но тътенът на промяната вече се чува откъм широкия свят. В условията на разпаднала се масова публика, на дефрагментация на публичните сфери, на остри обществени противопоставяния, породени от икономическите и образователни неравенства, медиите (и не само те) нито могат да функционират по досегашните правила, нито да постигат досегашните ефекти. Макар и със закъснение, това се усеща и у нас – големите медии панически търсят начини да поддържат статуквото, а политиците използват последните възможности да се възползват от ситуацията. Режимът „като за последно“ е добре познат на роден терен и известно е, че може да продължи твърде дълго. Но е в ход дълбока, глобална и необратима промяна, която няма да ни отмине и не е речено, че за добро – напротив, всички знаци вещаят турбулентно бъдеще. Промяната, разбира се, няма да се случи отведнъж, така че да бъде излъчена на живо по телевизиите. Но ще е тест за обществата и ценностите им, който не е задължително всички да преминат успешно.
