Слагаш котката в кутия и плътно затваряш капака. Вътре има механизъм, който съдържа радиоактивно ядро и съд с отровен газ. Вероятността ядрото да се разпадне за един час е 50 на 50. Ако се разпадне, механизмът се задейства, отваря съда с отровен газ и котката умира. Обратното – ако не се разпадне, след един час изваждаш котката жива.
С прочутия си мисловен експеримент по квантова механика (1935 г.) физикът Ервин Шрьодингер дава пример за суперпозиция, или смесване на две състояния. През онзи един час, обяснява той, е толкова възможно ядрото да се е разпаднало, колкото е възможно и да не се е разпаднало. Едва когато кутията бъде отворена, можем да видим какво се е случило в действителност. До този момент обаче ние мислим за котката като за живо-мъртва.
Девет години по-рано друг физик – Вернер Хайзенберг, формулира и своя знаменит принцип на неопределеността в квантовата механика. Според него пък е невъзможно да се определи едновременно позицията и скоростта на една частица, защото поради намесата на наблюдателя и непредвиденото поведение на отделните частици, винаги остава известна неяснота по въпроса. Иначе най-простият начин да ги установим е като осветим частицата, използвайки светлина с малка дължина на вълната.
Хубаво, само че според квантовата хипотеза на Планк ние не можем да пуснем произволно малко количество – то трябва да е поне един квант. Този квант обаче ще наруши състоянието на частицата и непредсказуемо ще промени скоростта й. Накратко, колкото по-точно се опитваме да измерим нейното положение, толкова по-неточно ще можем да измерим скоростта. И обратното, разбира се. Така Хайзенберг показва, че неопределеността в позицията на частицата, умножена по неопределеността в нейната скорост и по масата на частицата, никога не може да бъде величина, по-малка от една определена стойност, известна като Планкова константа.
Ако ви изглежда много сложно, пробвайте да си обясните всичко това със следния казус: позицията на България по отношение на стартиралата наказателна процедура на ЕС срещу Унгария. Първо тя е под формата на правителствена подкрепа, доколкото пуснатите напред да я обясняват коалиционни партньори в лицето на Каракачанов и Симеонов се кълнат, че премиерът е гласувал „с две ръце за нея“. Веднага след това обаче самият премиер заявява, че подкрепата „няма правна стойност“, след което внася още по-засукано уточнение какво има предвид. Точният цитат гласи: „Правителството трябва да започне да разработва стратегия, с която, когато един ден, някога, ако се стигне до налагане на тази санкция – и вчера аз ви казах, че това според мене, ако се стигне, ще е след две години – и няма как Виктор Орбан да дойде да ме целува сега пред всички тук и да ми благодари за тази твърда подкрепа, която е имал от мене…“. Тоест подкрепа има, само че сега е без правна стойност, но тепърва ще се разработва стратегия за след две години каква да е позицията ни, въпреки че подкрепата и в момента е твърда…
Както сами виждате, става дума за суперпозиция, защото вероятността да сме подкрепили Унгария е равна на вероятността да не сме я подкрепили. Освен това според принципа на неопределеността след две години може и я да подкрепим, но може и да не я подкрепим. А имайки предвид и скоростта, с която Бойко Борисов сменя позициите си съобразно текущите обстоятелства, като нищо е възможно тогава сам да настоява за санкции срещу унгарския си колега Виктор Орбан. Истински квантов парадокс, ако приемем, че Борисов хем постоянно казва едно, а сетне твърди точно противоположното, за да каже после нещо трето, хем е превърнал непредсказуемото си поведение в константа. От което пък е лесно да се досетим, че щом се обявява „за“, значи след това ще се обяви „против“, обаче не съвсем „против“, колкото „за“, понеже всъщност е едновременно и „за“, и „против“.
Дали пък да не пробваме за следващите две години да го поставим в кутия с радиоактивно ядро и съд с отровен газ?
Така със сигурност ще можем да проверим в какво състояние ще го извадим, но има и едно малко усложнение. На своите студенти в Принстън друг физик, Хю Еверет, обяснил, че квантовата теория е приложима не само в света на атомите, а и към всяко нещо в макрокосмоса на всекидневието ни. Възможно е, казва той, да съществуват паралелни светове и съвместими истории: „Когато отворим кутията, вселената се разделя на две отделни вселени. В едната наблюдателят ще гледа в кутия с мъртва котка, а в другата – в кутия с жива котка.“
Тоест двете вселени, на които се е разделило българското общество, ще продължат да съществуват паралелно една на друга, и то независимо дали Бойко Борисов е в кутията или не, защото разделението им е фундаментално. Борисов е само индикатор за това коя как си представя управлението – като възкресяване на авторитарни практики и погазване на основни демократични принципи уж в името на защитата на националната идентичност, или под формата на съблюдаване на общоприетите правила и на уважение към гражданските права. Абсолютно несъвместими вселени, които обаче са принудени да съжителстват – ужасно изморително занимание, в чийто резултат въпросното общество е ни живо, ни умряло…
Стремейки се да угоди и на двете, и на „началниците“ от ЕС, Борисов няма как да не изглежда трагикомично, в стила на любимия и често цитиран Граучо Маркс: „Ако не ви харесват моите принципи, имам и други.“ Само дето в неговия случай трагичното има превес над комичното, защото българският премиер дълбоко споделя принципите на Виктор Орбан, наречен още „Виктатор“, но се опитва да го прикрие с двуличие. И не, съвсем не страда от раздвоение на личността, не заспива като д-р Джекил, за да се събуди като мистър Хайд, а с хлъзгавите си маневри добре постига своето – докато се прави на послушен там, в Европа, тук върши същото като своя приятел, както неведнъж е наричал Орбан.
„Управлението сега прилича много повече на автократичните режими в Русия и Беларус, отколкото на другите демокрации в Европейския съюз“, писа в. „Вашингтон пост” в материал от Будапеща още през 2012 г., но констатацията спокойно може да се отнася и за София. А, и тази също: „Както в Русия, унгарците все още могат да гласуват, гражданите могат да протестират и частните медии могат да критикуват Орбан. Но това е фалшива демокрация. Държавните институции, съдилищата и националните електронни медии са в ръцете на ФИДЕС” (по „Файненшъл таймс”). Приликите са и по отношение на овладяването на правосъдната система, и от гледна точка на заглушаването на независимите медии, и според обслужването на задкулисните кръгове, които източват публичните ресурси. Но има и разлика – унгарски интелектуалци, сред които беше и писателят Дьорд Конрад, отдавна призоваха ЕС „да не седи безучастно и да гледа как Унгария се превръща в заложник на един старомоден провинциален тиранин“, докато у нас, уви, е невъзможно да се случи нещо подобно. До такава степен всичко е запушено, превзето, смачкано…
Впрочем ФИДЕС и ГЕРБ са огледални образи, които точно отговарят на описанието на модерния тоталитаризъм, направено от Карл Попър в „Отвореното общество и неговите врагове“: епизод от вечния бунт против свободата и разума, различаващ се от по-ранните епизоди „не толкова по своята идеология, колкото с факта, че неговите лидери успяват да осъществят най-дръзките мечти на своите предшественици – те превръщат бунта против свободата в популярно движение“. За добро или лошо обаче, Орбан притежава характер, с какъвто нашият премиер не може да се похвали, компенсирайки липсата му с простонародни лафове за вътрешна употреба и със снишаване за външна. Онова до болка познато: „Другари, ние решихме да изчакаме да видиме и най-накрая, ако тряба, че се преустройваме. Ето така да са поогледаме, да видиме, така че се поснижиме да мине тая буря. Снишаване, другари!“. Благодарение на него бодигардът на някогашния Първи все оцелява. И все му се разминава, включително заплахата от санкции за управлението му, която би била не по-малко заслужена от вдигнатия мерник срещу Унгария.
Това, види се, може да продължи доста дълго, защото и самите „началници от ЕС“ следват (че и даже страдат от) принципа на неопределеност. Какъв е Орбан, да речем, ясно се разбра през януари 2011 г., когато дойде ред на Унгария да председателства ЕС. А помните ли какъв беше нейният дар за Европейския съвет в сградата „Юстус Липсиус” в Брюксел? Огромен килим от 202 кв. м., в чиито 23 сегмента бяха изобразени най-важните етапи от унгарската история. В центъра му беше извезана и карта на Велика Унгария със Словакия и райони от Румъния и Сърбия като част от Хабсбургската империя. Каква по-очевидна демонстрация на амбиции за исторически реваншизъм и какъв по-очеваден сигнал накъде може да кривне подобно свръхего? Но за сметка на това всички си затвориха очите, както от години правят и спрямо нашия човек, въобразявайки си, че е някакъв безобиден смешник…
Е, не е, колкото и да изглежда смешно-жалко в своите витиевати „суперпозиции“. Мисловните експерименти на гениите са едно, но практикуването им няколко мандата поред със сигурност ще види сметката на котката. „А може ли тя да избяга?“ – попитал студент на Шрьодингер от университета в Грац. „Може – отговорил физикът, – но… преди да е влязла в кутията.“ Особено когато се е самонабутала там, тя няма никакъв шанс, да е ясно! Още повече пък, когато вътре се чувства уютно, приела я е за нещо напълно нормално и, най-лошото, даже съска, ако някой рече да я извади и пусне на свобода.
Точно на това разчитат квантовите премиери, т.е. обяснението не е чак толкова сложно, колкото може да ви се е сторило. Което не го прави по-малко притеснително, защото екип от международни учени наскоро извърши експеримент, който буквално връща времето назад с помощта на квантовата теория. Връща го и още как! При това вероятността да го върне е по-голяма от вероятността да не го върне, тъй като е в зависимост от скоростта на връщане. Първо дните, сетне месеците, накрая цели години, представяте ли си? Все по-бързо и стремглаво връщане, та докато се усетим, пак ще трябва да започваме с демократичния преход от самото начало…
