Преди десетина година селяните от ямболското село Дражево написаха декларация, с която се отказват от българското си гражданство. Адресираха я до президентството и я разпространиха. Бяха обяснили кратко аргументите си: в селото масово се крадат кокошки, пуйки, че и по-едри животни и никой не си даже прави вид, че издирва крадците, камо ли да ги хваща и наказва. Всичко това не прилича на държава и затова ние не искаме да сме граждани на такава държава, пишеха селяните в декларацията си. Тя предизвика тук-там смях – гледай ти каква глупост измислили, не искали да бъдат български граждани, хе-хе, ами какви ще станете, като не искате да сте български граждани бе, селяни такива?
В интерес на истината трябва да се каже, че тази селска декларация беше една от най-гражданските прояви. Дали случайно улучено или нарочно прицелвано, съдържанието на декларацията беше една от най-чистите прояви на гражданска чест и достойнство.
Повод да си спомним тази отминала декларация дава последното изследване на „Медиана“, според което 86 на сто от анкетираните са отговорили с “не” на въпроса: “Вие разбрахте ли в крайна сметка в какво се състои, какво представлява съдебната реформа?”. Само 11 процента от гражданите се вълнуват от темата, 48 на сто – донякъде, а за 41 процента тя не е интересна. Скромните 3 на сто от сънародниците ни смятат, че съдебната система работи добре, 29% – горе-долу, 53% – лошо и 15% – много лошо. И това далеч не е най-стряскащото. Идеята съдът да бъде подчинен и зависим от изпълнителната власт се споделя от 65 % от запитаните Всеки шести пък одобрява идеята съд и прокуратура да минат на пряко подчинение на Бойко Борисов, като едва половината са против тази идея.
Тези резултати говорят не толкова за безразличие, колкото за изненадващо невежество по отношение на това как е устроена и как работи една демократична държава. И за какво – в крайна сметка – изобщо се създава държавата. Излиза, че ако трябва да усвояваме азбуката на общото ни живеене, пак се налага да почнем от буквичката „А“.
Да почнем – защо се създава държава? Най-кратко казано държавата се създава, за да бъде опазен човешкия живот и за да бъде пощадено човешкото достойнство. Не е всъщност толкова романтично, колкото звучи. Представете си група от хора, които живеят на една територия, говорят един език – общуват тоест, взаимодействат, но всичко става хаотично, защото няма държава и норми, които регулират тези взаимоотношения. Представете си сега, че някой от тези хора се отнесе несправедливо към друг от тези хора. И няма институции, където ощетеният да потърси справедливост. Това, което му остава, е да потърси сам справедливост – да си го върне на насилника. Което в същия момент го превръща самия него в насилник.Другият възможен вариант е жертвата да премълчи, да преглътне, да си носи бремето. И в двата случая е унизено достойнството на жертвата. Съществуването на държавата премахва това неудобство. Държавата създава институции, които поемат задачата от името на всички свои граждани да прецени дали насилникът наистина е извършил престъпление, да отсъди размера на провинението и да накаже виновния. Пак от името на всички държавата подпомага онези свои най-слаби, безпомощни, болни и ощетени граждани, за да опази човешкото им достойнство.
Преровете стотиците страници, изписани от най-светлите европейски умове, които са описвали защо се създават държавите и ще видите, че от гледна точка на човек, става дума всъщност за това – държавата се създава, защото група от хора сключват договор, според който държавата – от името на всички – наказва провинилите се и подпомага слабите. Този договор е обществен. Държавата спазва обществения договор, ако създадените от нея институции работят добре. Гражданите на държавата спазват своята страна от договора, като плащат задълженията/данъците си към държавата. От своя страна с тези пари държавата издържа своите институции.
Селяните от Дражево, Ямболско едва ли са чели Хобс, но налучкаха тези прости истини. Те поискаха да бъдат освободени от гражданство, което на практика означава, че те няма да плащат данъци, след като са скъсали отношенията си с държавата. Кратката им декларация в още по-съкратен вид гласеше: ние няма да плащаме вече данъци, защото полицаите не могат да опазят дворовете ни от кражби. На пръв поглед звучеше, като че ли ставаше дума само за откраднати кокошки, но всъщност ставаше дума за нарушаване на обществения договор. След като държавата бе престанала да изпълнява своите задължения по него, селяните налучкаха, че трябва да се откажат от своята страна по договора – данъците. Звучеше смешно и нелогично, но всъщност нямаше нищо по-логично от това – след като общественият договор за тях се разпада, защото едната страна не изпълнява задълженията си, те – другата страна, се оттеглят от участие в него.Не се оттеглиха, разбира се, но дадоха малък урок по гражданско мислене, макар че в Дражево едва ли има гражданско общество, което преживява от семинари.
Излиза, че инстинктивно селяните от едно малко ямболско село преди десетина години са били по-наясно каква е ролята на съда, отколкото е наясно сега, след всичките приказки за реформа, българското общество. Съдът е онази институция, която раздава, въздава справедливост от името на всички, като по този начин наказва виновния и щади достойнството на ощетения. Точно по тази причина съдът се издължа от данъците на всички и работи от името на всички.
Ами ако не работи? Ако не работи означава, че едната стана е абдикирала от договора и другата страна напразно си изпълнява задълженията по договора, като плаща данъци, за да издържа някакви неработещи хора.
Но не само това означава. Ако съдът не работи, винаги ще се намери кой да раздава справедливост. В по-примитивните общества това е самият пострадал, братята му, рода. Не че у нас днес не се срещат и такива примитивни отмъщения. Но по-типично за държавите с неработеща съдебна система е друго – изпразнената от съда ниша веднага се заема от мускулести, бойни момчета, които са готови срещу определена цена да раздадат поръчана справедливост. Да набият, да сплашат, да обезобразят, да окрадат, да взривят, да убият. Това става в държава, в която съдът се отказва от своята природа – някой друг започва да я убодобява в най-уродливия й вид. Точно това става напоследък у нас и ние за приличие го наричаме агресия.
То е и агресия, разбира се. Но заедно с това е нещо много по-опасно – то е самоуреждане на конфликти по частно-любителски или мутренско-професионален път, защото няма, просто и ясно: ня-ма кой да урежда конфликтите. Съдът се е отказал от тази своя роля, дадена му от обществения договор. И понеже ние нямаме доблестта на селяни от Дражево, не мислим как да се оттеглим от един провален договор, а започваме сами или чрез посредничество да вършим работата на съда. Без жал, без пощада към човешкото достойнство. Както вече казахме човешкото достойнство е грижа да държавата, а тя се е оттеглила в институциите си кротко, мързеливо и послушно, колкото да има все пак някакъв повод да получава заплатите си от тях.
