Живеем в ерата на индивидуализма. Това чуваме от десетилетия, казват ни го социолози, преразказват ни го политици и коментатори. Всичко колективистично изчезва, класите са история, нациите все по-малко палят сърцата и умовете, религиите губят последователи, хората вече дори не желаят да мислят себе си като част от социални групи. За тяхното изобретяване са нужни социолози и маркетолози, за да ни обяснят къде и с кого принадлежим. През 90-те ни обясняваха, че вече сме в „супермаркета на идентичностите“, можем да бъдем нови хора всяка седмица, месец, година. Написаха се дебели книги за „пластичността“ на освободения индивид, който вече е в същински нова ситуация на радикална свобода, в някакъв смисъл историята на свободата едва сега започва. Западният либерализъм покори и останалата част от света, а турбо потребителството допълнително разтвори вратите на безконтролния индивидуализъм. Новите средни класи извън САЩ и Европа имат същата неутолима жажда за еманципация от всичко колективистично и удържащо порива на новата свобода. Малко хора биха се противопоставили на това описание на света, който доскоро обитавахме и на бъдещето, което изглеждаше неизбежно. Икономика и политика бяха доминирани от нео-либерализма, но няма никакво съмнение, че от няколко години сме свидетели на осезаем колективистичен завой.
Съвсем очаквано, последните, които се присъединиха към нео-либералния консенсус са и тези най-бързо напуснали го. Социалдемократите загърбиха с нежелание и единствено под силата на електоралните неуспехи значителна част от своите вековни политически традиции. „Третият път“ се помири с пазара, капитализма, индивидуализма и неравенството, обеща да използва неговите продукти и инструменти за социални цели и зае своето място до останалите идеологии, направи крачка към нео-либерализма. Тази маневра осигури няколко значими политически успеха в края на миналия и началото на сегашния век, но дотам. Те приеха идеята, че пазарът може да се социализира до степен, в която да не изисква дълбока държавна интервенция, още по-малко национализации или други по-драматични политики. Нещо повече, те приеха, за кратко, че целият този инструментариум в крайна сметка може да бъде индивидуализиран, да помага на отделния човек, но не през неговата групова принадлежност. Може би тук беше най-същественото идейно отстъпление вляво, което сега отново се отхвърля. Колективизмът обаче се завърна бързо през тезата за икономическото разделение 99% – 1%, безусловният базов доход, скокът в данъчното облагане, частичните национализации, дълговия растеж и прехвърляне на финансовата отговорност на идните поколения, „позеленяване“ на икономиката и отказ от индивидуализирания подход при достъпа до публични услуги и системи и т.н. Социалистическото отдръпване от колективизма бе неубедително и кратко.
Векове наред индивидуализъм и либерализъм бяха на практика взаимнозаменяеми. Исторически е трудно да отделите едното от другото, няколко-вековното оформяне на етиката, правото и политиката на съвременния индивид е сред най-популярните разкази за последните столетия. Бляскавата и митологизирана съдба на освободения човек продължава да бъде чествана не просто в западния свят, но и далеч отвъд него. За дълги периоди, именно тази траектория на модерната свобода бе считана и за основен културен принос на Запада, универсализиран с ентусиазъм и претенция за необратимост през последното столетие. Мнозина са отбелязвали удобната амнезия на повечето либерали относно зората на техния възход, и най-вече поне два елементи, които препращат към различни колективистични реалности. Единият е свързан с християнските концептуални и културни корени на някои основни идеи като свободната воля, индивидуалната етика, отношенията между индивид и общност и т.н. За това се говори рядко, макар някои автори да върнаха тази историческа перспектива през последните години. Вторият елемент е свързан с това, че за дълги периоди либералите се чувстват най-добре в общността на националната държава. Независимо от универсалистките амбиции на либерализма, това продължава да е така за много от тях. Същинският колективистичен завой обаче дойде с разгръщането и дълбокото институционализиране на индивидуалните свободи. Те не просто завъртяха търсенето на следващата либерална вълна към различни по-слабо представени социални групи, а отключиха логика на непрестанна групова идентификация, при която всеки непрестанно влиза, излиза или остава в множество общности. И постепенно забравиха произхода си.
Колективистичните основи на съвременния консерватизъм е трудно да бъдат оспорвани. И това не е единствено, заради фундаменталния му анти-либерален патос от моментите на протест срещу революционните експерименти преди няколко века. Етиката на опазването е обърната към различни продукти на различни общности, независимо дали говорим за културно, религиозно или обществено наследство. Постепенно консерваторите приеха националния дом не просто като най-естествен и приемлив, но и исторически най-желан. Естествените под-национални социални формирования като различни само-организации, регионални идентичности, множество професионални структури или просто клубове на хобита и странни любопитства също носят в себе си колективистичен патос. Либералната нотка в специфичния британски консерватизъм не може да бъде достатъчно условие за разпознаването му като неотменим елемент на различните консервативни потоци. По-дълбокото вплитане на либерални импулси в консерватизма бе исторически инцидент, следствие от ужасяващата концентрация на власт и държавна мощ, която доведе до тоталитарните ужаси на 20-и век. Отдалечаването от тях и културните и икономически спазми на глобализацията обаче върнаха консерватизма в далеч по-естествената за него колективистична среда.
Погледнато по този начин, ние се оказваме в парадоксалната ситуация на колективистичен консенсус точно в момент, в който всички ни убеждават в триумфа на индивида и свят, изцяло центриран около него. Изглежда, че независимо от хилядите анализи, теории и прогнози за необратимия поход на индивидуализма, ние се оказваме на друго място. Обяснения могат да бъдат търсени в най-различни посоки. Най-логичният отпор на крайностите на либералната епоха е именно в колективизма и дългия либерален момент просто очаквано е активирал контра-реакциите в тази посока. Например, вълните от глобализиращи пазарни атаки срещу националната икономика връщат нейната ценност, поне в очите на големи групи от хора. Опитите за дълбоко институционализиране и правна и ценностна равнопоставеност на безкрайните, фрагментарни идентичности просто връща в центъра някои от най-съкровените, като националната например. Други биха избрали да обяснят случващото се през автоматизма на политическото и идейно махало, на неизбежната и безкрайна игра на крайностите, които се неутрализират и контролират взаимно. Нескончаемата цикличност винаги ще си намери достатъчно аргументи в настоящето. Трети търсят социологически и психологически аргументи. Според тях, просто глобализацията и индивидуализацията са отишли твърде далеч и причинената екзистенциална несигурност кара индивидите да се върнат / намерят / открият нови убежища, човек не може да е сам прекалено дълго, а съвременните предложения за идентичност са твърде ефирни, за да бъдат достатъчни. Независимо от точността на тези обяснения си заслужава на първо време да разпознаем странната ситуация, в която се оказваме. Сякаш либералното обещание за неограничена свобода ни върна в някаква изходна точка, в която трябва да намери по-устойчиви основания и бъдеще.
