В култовия филм, „Четири сватби и едно погребение“, има много забавна теория за брака. Историята, която разказва колоритния герой Гарет, описва драмата на възникналото мълчание в живота на една двойка. След доста време съвместен живот и интензивно общуване и разговори, в един момент просто диалогът замръзва и настава неловка тишина. Двамата се гледат объркано, докато на единия от тях не му хрумва изход от неудобното мълчание. „Хайде да се оженим!“ се превръща в спасителната стратегия. Подозирам, че ГЕРБ са били в подобна ситуация преди няколко седмици, когато протестите напълно ги притиснаха до стената, изгубиха инициативата и буквално се чудеха какво да предприемат. Някъде из дебрите на дълбоката и продължителна тишина, някой се е подсетил за конституцията и Великото народно събрание и е сложил идеята на масата. Само можем да си представим въздишките на облекчение от маневрата за напускане на безизходицата, поне за няколко дни. Просто са решили да „разцъкат“ едно конституционно мачле, да пробват евтината тактика на „подхвърлената дъвка“ за някоя вечна и неизчерпаема тема. В нечия глава, това сигурно е изглеждало и като велик стратегически ход, който ще отнеме от подкрепата за Слави Трифонов.
Съвсем очаквано, маневрата не беше успешна и внезапно подновения разговор за промяната на фундамента на политическата ни система бързо загуби инерция. Основната причина бе фрапантно очевидния опит това да бъде използвано за разтягане на времето на това мнозинство и изместване на вниманието от ускорената делегитимация на правителството. Разбира се, като по команда ГЕРБ и т.н. „обединени патриоти“ извадиха всякакви идеи с надеждата за поне мъничко внимание към тях. Всъщност, единственото, което постигнаха бе да потвърдят отблъскващо подигравателното си отношение към основния ни закон. Подхвърлиха го като евтин публичен моабет, покана за безкрайно дърдорене, без замисъл и подготовка. Изработеният от тях първоначален вариант бе безобразно неграмотен, очевидно скалъпен от бляскавите правни умове на управляващата партия. На практика, цялото отношение на ГЕРБ към конституцията просто потвърди тяхното желание да разглобят, при възможност, и последните останки на някакъв институционален порядък. И всичко това, за да се закрепят още няколко месеца в изпълнителната власт. Останалите играчи обаче правилно не поеха инициативата за рестарт на дискусиите и предложенията на мнозинството увиснаха буквално за няколко дни. Остана единствено институционалната маневра за продължаване на живота на сегашния Парламент. Сривът на легитимността на това управление е в такъв мащаб, че дори традиционно отвореното към тези теми българско общество не прояви готовност да участва във възобновен дебат. Просто ходът бе прекалено очевиден и направен прекалено късно.
Това отношение към конституцията обаче не е новост и ГЕРБ далеч не е единствената партия с вина за профанизацията и на този ключов въпрос. На практика, през последните години основният закон е превърнат в бяло платно, върху което всеки се упражнява и рисува най-разюздани популистки мечти. Някои от основните идеи, като тези за непрестанните референдуми и намаляването на броя на депутатите са пряк отглас от нарастващото недоволство от сегашната представителна система и се представят като панацея за вечно политическо щастие. Мнозина се опитаха да концентрират целия фокус на разочарованието от прехода върху този документ, да го представят като изходната точка на предизвестения провал. В немалка степен, тази маневра бе успешна през годините, защото темата за промяната на конституцията постепенно се превърна в най-лесната и бърза входна точка за всякакви нови претенденти за публично внимание и власт. С нея се заобикаля трудния път на конструиране на някакви по-сложни и нюансирани политически идентичности и платформи. В нея се комбинира разрушителната енергия на зациклилата промяна, но и се преодолява обвинението за отсъствие на алтернативи. Конституционната „дъвка“ е и перфектния инструмент за отсъствие на политическа отговорност. Просто защото, каквото и да кажете и обещаете има толкова много обективни причини, поради които промяната няма да се случи. В този смисъл, говоренето за конституцията е вече бърз и евтин път за политическо присъствие, при нулев шанс да бъдете обвинен в собствен провал.
Вече трайно сме развили способността да говорим за фундаментални политически въпроси без да мислим за идеите зад тях. Вместо разсъждения и избори, нашият публичен разговор е свит до евтини, магически популистки формули. Класически пример в това отношение е темата за изборната система и наглед безкрайното предпочитание за мажоритарния вот. Всъщност, в него са фокусирани дълбоки анти-партийни нагласи и очакването за внезапна поява на политици с физиономия и гръбнак. Системата „победителят печели всичко“ обаче би поставила на много дълбоки изпитания политическия ни ред. Тя произвежда изкуствено завишени мнозинства и е в състояние толкова да концентрира представителството, че внезапно обществото и множеството групи в него ще изпаднат в остро недоволство от струпването на власт и отсъствието на представителство. Нека да припомним, че изборите от 2013 година доведоха до един от най-непредставителните парламенти и неслучайно генерираха толкова реакции, недоволство и нестабилност. Положението с нивото на мислене на идеите за конституционни промени е още по-тежко. На практика, общата дискусия е свита до няколко мантри, които непрестанно се рециклират, най-вече свиването на броя на депутатите. Оттам нататък, всякаква дискусия просто зацикля, защото хвърлянето на идеи за промени просто не е последвано от спокойна и разумна дискусия. Нещо повече, след толкова години на буквално дъвчене на конституционните промени, ние все още нямаме еднозначно очертана оценка за това кое може да се свърши от обикновено и кое от велико народно събрание. Може би защото, ако се окаже че повечето неща могат да станат и сега, ще се умножат неудобните въпроси защо никой не се опитва да ги свърши.
Последното предъвкване на темата накара доста социолози да проверят обществените нагласи към голямото начинание за нова конституция. Общата картина е доста разочароваща за апологетите на конституционните игри. Според изследване на „Тренд“, едва 29% виждат необходимост от нова конституция, а мнозинството от тях със сигурност са избиратели на ГЕРБ, които в момента просто отразяват тезите на своя лидер. 37% не виждат особен смисъл от подобно упражнение, макар че и тук е възможно част от реакциите да се дължат на чисто опозиционни нагласи. Една трета не знае какво да мисли по темата, явно затънала в непрестанните и все така неясни приказки какво и как трябва да се промени. Независимо от интерпретациите е очевидно, че българското общество съвсем не е убедено в ползите и параметрите на евентуална конституционна промяна. Единственото изключение е намаляването на броя на депутатите, за което има очевидно съгласие. Всъщност, не е особена изненада, че това политическо мнозинство безцеремонно реши да си поиграе и с фундамента на конституционната ни система. Така или иначе това вече се случи с останалите й елементи. По-същественият проблем е, че на хоризонта не се очертава възможност най-накрая да се направи сериозен дебат за параметрите на евентуална промяна. Още по-малко пък после тя да се осъществи. Далеч по-реалистичния вариант е конституционната тема да си остане спасителен пояс при политическа безизходица, сламка за удавници, които просто вече няма какво да кажат на собственото си общество.
