Почти неусетно бъдещето изчезна от българското публично въображение и мисъл. В рамките на малко повече от две десетилетия преминахме от това да мечтаем за него до това да се страхуваме, от това да дискутираме оптимистични сценарии до това да изпадаме в истеричен страх, от това да виждаме възможности до това да откриваме единствено заплахи и безвремие. Българското бъдеще остана без говорители. Партии и политици нямат и грам достоверност и легитимност, за да го правят убедително. Малкото автентични предприемачи са прекалено заети в своето оцеляване, или пък просто знаят прекалено много за пречките, които пречат на умножаването на техния собствен успех. Различни интелектуалци може и да виждат изкушаващи и успешни цели и пътеки напред, но вече не са в състояние да формулират убедителни карти за тяхното постигане. Това, което е останало от българската политика е необратимо вкоренено в едномерното ежедневие, в трескавото и краткосрочно потребление на властта, във фокуса върху прагматичното функциониране на мрежите за преразпределение, които дори вече не изискват имитации на политики и управление. Сякаш вече никой не вдига глава, за да погледне напред.
Падането на „Берлинската стена“ и комунизма през 1989 година буквално отприщи публичното и политическо въображение. Годините след него станахме свидетели на най-интензивните, пъстри и шумни дебати за бъдещето на България, различни идеи и визии заставаха едни срещу други, историческите интерпретации тласкаха в една или друга посока страната. Отприщиха се и различни фантазми, например за новата „Швейцария на Балканите“. Очаквано, завръщането в Европа доминираше, независимо от множеството нюанси в точните политически и институционални представи за неговото осъществяване. Дори радетелите на сриналата се комунистическа система бяха принудени да признаят предимствата на нейните конкуренти, макар мнозина да го правеха с половин уста и никога политически. Още повече те бяха и сред най-добре позиционираните печеливши на новите, отворени и оптимистични времена. В някакъв смисъл, това беше моментът на бъдещето, на оптимистичното бъдеще, което носи амбиции, обещание и надежди. Императивите на контролирания преход обаче изискаха друго. Архитектите на нео-комунистическата промяна бързо инжектираха достатъчно страх в българите, започнаха да свиват отново мечтите и хоризонта им, за да ги напъхат удобно в ежедневния битов страх, който така добре улесняваше намеренията им.
Отказът от бъдещето бе политически облечен във фантасмагориите на „плавния преход“, в които бе интегрирано парализиращото обещание за „опазване на най-доброто“ от комунизма и синтезирането му с неизбежните реалности на „новото време“. Фалшивата дилема между „плавния преход“ и „шоковата терапия“ на бързата и радикална промяна бе именно мисловния трик на едновременния захват в страх и упование в провалените комунистически елити. Бъдещото отново се сви и стана мъгляво, вместо освободителен скок към него, нео-комунистическите психолози оплетоха колективното българско въображение във фалшиви дилеми. Те продължиха точно колкото бе необходимо, за да бъде доограбена и преразпределена остатъчна България. И когато инженерно-произведената хипер-инфлация по времето на политическата марионетка Жан Виденов приключи процеса, на наивните българи бе предоставена възможността да изживеят в пълнота плодовете на собствената им наивност и лековерие. И след като разбраха по трудния начин, че надхитрянето на историята няма да мине, внезапно отново откриха бъдещето. И от собствените финансови и политически руини го видяха в Европа, в ЕС и НАТО. Оказа се, че собствените им ценности и воля не стигнаха за това в годините след 1989-та, необходима бе и разрухата на нахилените и самодоволни нео-комунистически физиономии.
Пълзящото изчезване на бъдещето има много и най-различни обяснения. Някои са пределно ясни и коментирани до баналност. Сред тях са компрадорския начин на упражняване на властта или пък несекващата емиграция, която вече буквално обръща обществените баланси и капацитет за промяна. Чувството за сриващо се ежедневие, което произвежда допира с основните публични системи също често се споменава. Културната профанизация също неизбежно опошлява публичното въображение и разговор. Счупеният „социален асансьор“, който поставя невъобразими индивиди на ключови позиции неизбежно съсипва усещането за перспектива и бъдеще. За прекалено много хора просто бъдещето е вече някъде другаде. Съществуват обаче и други важни причини, които спомагат или са умело използвани в изтриването на енергията на бъдещето. Глобалната криза от 2008 година продължава да бъде не просто хиперболизирана, но и представяна като началото на края на Запада, на неговата икономика, култура, политика. Ако Изтокът е във възход, няма как Западът да не е в упадък. Междувременно, местните политици правят необходимото за пълната профанизация на нашите ключови членства и те вече не излъчват сигурност, просперитет и бъдеще, а финансови потоци и политически неудобства. В продължение на няколко години на българската публика дори бе предлагана нелепата опция на евразийския съюз, като сериозна и легитимна алтернатива, като образ на бъдещето, което Западът уж губи.
Най-актуалната атака срещу бъдещето идва от избуялото ново патриотарство, което става все по-осезаемо, агресивно и повсеместно. То е странно лишено от национален проект, обърнат към бъдещето и е по-скоро някакъв селективен кич от историческа материя и образи, смесена с агресивни и хиперболизирани заплахи и рискове. На моменти просто прелива в дифузен хейт по различието и различни модернизиращи институции и амбиции. Поставя ни в дълбоко окопна ситуация, в която сме уж обградени от настъпващи и все по-хитри културни агресори. Рисува ни като захванати и безпомощни жертви на неумолими политически логики, които ще ни пометат и изтрият от световната карта. Това патриотарство дори вече не смее да погледне истински към българската история, да изведе оттам някакъв вдъхновяващ образ, да направи връзка с настоящето, да изгради мост към бъдещето. То е много по-заето с битки с често виртуални, често хиперболизирани врагове, със собствения си суетен образ и социална проекция, с поддържането на катастрофичния образ на света, в който ни е отредено да живеем. И през цялото това време не си дава сметка, че същинската смърт на една нация започва когато тя спре да мечтае за бъдещето.
