Бойко Борисов прилича на човек, който вече не вярва в собствената си достоверност. Гримасата на досада става все по-отчетлива, думите и тезите все по-еднообразни и натрапчиви, усещането за приближаващ край все по-осезаемо. Залиняването на харизмата не е новина, но нейното изтощаване дори принуди бившия премиер да се занимава с класическа предизборна кампания, да обяснява политики, да навлиза в детайли по управленски теми, което винаги видимо му е било досадно. Въпросителните около ГЕРБ са най-интересни на тези избори, макар за момента политически превъзбудената Корнелия Нинова да маскира това. Все по-често Борисов остава усещането, че наближава края на същинската игра.
В повечето политически полета нещата са достатъчни известни. Участията на БСП във властта винаги приключват с провали, фалити, изолация и улични протести. Ясно е, че бившата комунистическа партия има все така остра нужда от трети коалиционен партньор, поради токсичното минало с ДПС. Вярно е, че заявката за геополитически завой е по-амбициозна този път, но и предходни управления са се опитвали да подкопаят цивилизационното място на страната. Или поне да го „кешират“ с някой голям или по-малък шлем. Което обаче не намалява риска от поредния експеримент. „Традиционната десница“ за пореден път се опитва да прави нещо познато, да види дали ще успее да „разтегли“ социалното си влияние с повече от 1-2%. Всеки път с малко по-различен формат, имена и слогани. И традиционно разцепена. Тактическата спойка между различните националистически формации ще бъде тествана от патовия изход на задаващите се избори и единственият въпрос е как ще удържат на опитите за придърпване от двете големи партии. И разбира се, на каква цена. ДПС бавно се прощава с ролята на „осов играч“ и се позиционира за тихо присъствие в администрацията срещу различни политически услуги. Този път ролята на „народен борец“ е дадена на Марешки. Ясно е, че нищо от това, което говори няма да се случи.
Електоралната стратегия на ГЕРБ поставя много въпроси. В нейната сърцевина е повторението на тезата от президентските избори: аз или хаос. Резултатът показа, че подобна катастрофична позиция не се възприема сред достатъчно много хора, макар на този вот истеричната Корнелия Нинова да започва да придава такова измерение. Това настояване на Борисов върви срещу интуицията и очакванията на хората и дори дразни. Преформулирано като напомняне за неизбежните БСП безобразия то би имало по-голям ефект. Прословутата изтощена харизма не може да бъде заместена по такъв начин. Заедно с нея си е отишло и усещането за неизбежност на изборните победи, което характеризираше дълго време политическата история на бившия премиер. Тази промяна нормализира Борисов и неговата партия и поведението им просто трябва да я отразява. Доколкото са в състояние да го направят.
Друга често повтаряна теза изглежда все по-несериозна. Нежеланието за опит за създаване на кабинет при второ място в изборите е де факто отказ от нормална политическа практика. Тя е продължение на дилемата „аз или хаос“, но показва неразбиране на случващото се в партийната ни система. ГЕРБ е партия, която дори да продължава да печели е тръгнала по пътя на свиването на доверие и това много трудно може да бъде обърнато. Всъщност, тя засега успява доста добре да го контролира, макар това да не й е гарантирано оттук нататък. Затова пред нея основният въпрос сега и занапред е този за коалиционните партньори, а не за илюзорния безапелационен триумф. Такъв просто няма да има. Партийната система е дълбоко фрагментирана и хегемон не се задава. Борисов не разбра това по време на втория си кабинет и изглежда продължава да не го разбира. Или поне не го показва.
Следваща въпросителна е свързана с по-общия контекст и нуждата от множество дълбоки реформи, които едва ли ще са по вкуса на Борисов и неговата партия. Има прекалено много тежки въпроси, които изискват относително спешна реакция, отиваща отвъд бързите и повърхностни мерки. Те са и вътрешни и външни и се отнасят до продължаващи кризи в основни публични системи и натиск за тяхното реформиране (образование и здравеопазване), както и трайно сложната международна среда, в която ще работи всяко правителство оттук нататък. В предишното правителство тези дейност на промяна (доколкото я имаше) беше делегирана на „Реформаторския блок“ и той си отнесе съответните критики. ГЕРБ си избра „министерствата с парите“ и почти не се ангажира с трудни промени, с частичното изключение на МВР, но и там нещата бяха силно ограничени на ранен етап. В момента лидерът на ГЕРБ излъчва всичко друго, но не и желание да се занимава с трудни и непопулярни реформи.
Видимо нарастват и напреженията в самата партия. Това бе осезаемо около президентската кампания и прекратяването на работата на правителството. Поводите за по-дълбоки вътрешни разделителни линии все още приличат на тактически различия, но ще се задълбочават със свиването на влиянието на партията и особено при натрапчиво нежелание за ангажиране с управлението. В ГЕРБ има вече цяло поколение млади политици, чиято кариера е неотменимо свързана с „партията на властта“ и политическото им ранно пенсиониране със сигурност не е желана перспектива. Нещо повече, дори идейната им безцветност ще трябва в един момент да бъде оставена настрана, за да могат да се позиционират политически в идните години. Възпроизвеждането на „народняшката“ и вечно балансираща реторика на самия Борисов няма да им свърши работа. Така или иначе, в една „партия на властта“ именно продължаващия достъп до нея може да се окаже решаващ.
Над всичко това обаче виси въпросителната дали Борисов всъщност иска да управлява отново. И сякаш колкото повече говори, толкова повече нарастват съмненията. На практика бившият премиер ще бъде изправен пред все по-заплетени политически и управленски ситуации, които съвсем не се поддават на досегашния му подход. Ако не направи успешно усилие да се адаптира, очевидно ще е решил да обяви промяната на ситуацията за обективна невъзможност. Това пък ще е равносилно на опит за политическо оттегляне.
