Румен Радев трябваше да организира вътрешен и външен натиск за промени, осигуряващи правото на глас на всички при пандемия и честни избори
Редовните парламентарни избори напролет се очертават да са едни от най-тежките досега. И далеч не само по обективни причини – коронавирусната пандемия наистина ще попречи на мнозина да гласуват, поради страх от зараза или заради наложени ограничения у нас и по света. А и заради слабостта на българската администрация, която ни оставя последни в ЕС по темп на ваксинация и която успява напоследък да достигне завидния дял от 2/3 сгрешени изборни протоколи.
Така от една страна се създават предпоставки за ниска избирателна активност, която облагодетелства най-големите партии, в случая най-вече ГЕРБ. От друга страна, предизборна кампания по места почти няма да има. Бидейки съсредоточена главно в медиите, тя ще е най-малко от полза на извънпарламентарните партии, частично от полза – на парламентарната опозиция, и ще работи с пълна пара за ГЕРБ, които просто ще показват управленските си успехи в извън агитационно медийно време. От трета страна, невинната българска пандемична дезорганизация ще е чудесно покривало за съвсем злоумишлени изборни нарушения – пак в полза на управляващите.
Първи неуспешни стъпки
При това положение логично е всички обществено-политически фактори извън управленското статукво да натискат за работещи решения в полза един максимално честен и достъпен за гражданско участие вот. Такива опити се правят, но, както обикновено, като цяло са обречени неуспех – едните не знаят как да натиснат, другите знаят само как да откажат.
Още в края на протестите организаторите им от „Отровното трио“ предложиха извънпарламентарните партии да обединят усилията си за честни избори. Изключването на парламентарната БСП от сметката не бе достатъчно, за да не бъде провидяна инициативата като опит за създаване на ОФ срещу ГЕРБ. Всъщност някои партии и граждани не можеха да легитимират в каквото и да е общо дело не само с БСП, но и с новопоявили се популистки формации на шоумени и омбудсмани. „Протестираме заедно“ бе максимумът на приемливата погнуса, всякаква по-нататъшна колаборация, дори само общи разговори за честни избори, се превръщаше в нарушение на клетвата „няма да управляваме заедно“. И всеки започна да готви самосиндикално мерки за защита вота на избирателя.
Президентски гафове
Тук дойде ролята на президента като посредник и обединител. Само че той прегря в желанието си час по-скоро да събори душманите и преждевременно обяви, че ще свика изборите на възможно най-ранната дата – 28 март. Когато Радев вече инициира консултации с всички – парламентарни и извънпарламентарни, партии, макар и искрено загрижен за здравето и реализацията правото на вот на българския гражданин, той настойчиво бе атакуван от ГЕРБ, че всъщност се опитва да се отметне от първоначалното си решение за датата на вота. Която оттоново е в полза на ГЕРБ – колкото по-рано са изборите, толкова по-малко ще са негативите, които партията ще инкасира от некадърността си в управлението както на епидемията, така и на страната, а новопоявилите се формации ще са по-неподготвени да се представят максимално добре.
Президентът продължи с гафовете – не покани на консултациите новата формация на укриващия се в Дубай бизнесмен Васил Божков „Българско лято“, който толкова им се бе зарадвал, но за сметка на това покани намиращата се в процедура по заличаване партия „Възраждане“ на Костадин Костадинов, по-известен напоследък като Копейкин – ако не толкова заради русофилията ѝ, то поне заради протестния ѝ актив от лятото и есента. А след като приключи с парламентарните партии, продължи срещи с извънпарламентарни, приети на „второ класиране“.
Екзотични, но и нежелани идеи
Ако изключим някои наистина екзотични идеи, както ги определиха от ГЕРБ, като например тази за алтернативна Централна избирателна комисия, на консултациите при президента бяха предложени и добри мерки, които отдавна не могат да получат шанс за реализация. В условията на пандемия повече от всякога досега е належаща някаква форма на дистанционно гласуване. И ако не с технология от 21 век, по интернет, то поне от 19-и – по пощата, както предлагат от „Демократична България“. Извънпарламентарната формация е изготвила и законопроект, според който по пощата или чрез куриер може да се гласува в рамките на 14-25 дни, но не по-късно от 5 дни преди изборния ден. Предварително онлайн желаещият дава заявка къде да му изпратят бюелетини, после проверява на сайта на ЦИК дали вотът му е приет и обработен, а ЦИК най-късно 24 часа преди деня на масовия вот праща на районните избирателни комисии списъците с хората, които вече са гласували по пощата, за да не гласува някой повторно.
Идеята за вот по пощата обаче ГЕРБ също смята за „екзотична“. Неясно защо от години тя не е екзотична в САЩ, въпреки че президентът Тръмп се опита да я опорочи, дори в съседна Румъния не е. Въпросът очевидно е кой няма интерес от нея – ГЕРБ. Защото още на предишните избори през 2017 г. партията на Бойко Борисов започна чувствително да губи подкрепа зад граница, а вотът за БСП да расте. За демократичната десница пък българите в чужбина обикновено осигуряват двойно и тройно по-висок резултат от получения в страната. Вярно, че общият брой гласували зад граница на последните два вота не е голям – 110 – 130 хиляди души. Но това е главно заради малкия брой секции и големите разстояния, които трябва да се преодолеят за гласуване. След протестите миналата година обаче, активизирали мнозина млади, върнали се временно у нас заради пандемията, може да се очаква далеч по-голяма мотивация за гласуване, и то не в полза на ГЕРБ. Но заради локдауна в много страни с големи български диаспори десетки хиляди сънародници практически ще бъдат лишени от право на глас и вотът от чужбина вероятно ще е далеч под 100 000.
За поставените под карантина в страната (около 50 000 към момента) се предвиждат мобилни секции – според президента и вицепремиера Дончев 200-300 са достатъчни. Обидно е подобно изчисление „на око“ – не можем да знаем колко мобилни екипа са достатъчни, без да се изчисли колко адреса на определена територия те могат да обслужат. При добро райониране, в гъсто населени райони като столицата и големите градове вероятно повече, в малките общини – вероятно далеч по-малко. Въпрос на логистика, която не е от силните страни на публичната ни администрация.
А за вековния въпрос с машините за гласуване дори няма смисъл да се говори – пак не е ясно доколко ще ги има и дали няма да играят ролята само на печатни машини. За статуквото обаче е по-добре да има „мазало от числа“ в протоколите и натамъняване „на ръка“ и „на ухо“. Самият изборджия номер едно на ГЕРБ до вчера Цветан Цветанов е признал нещо подобно на президента.
Екзотична си остава и идеята за видеонаблюдение и снимане с телефони на броенето на гласове и попълването на протоколи – ако кадрите нямат правна стойност, това само ще създава допълнителен шум в системата.
По-отрано, с организиран вътрешен и външен натиск
Въпросът е може ли да се направи наистина нещо, което да не е само козметично, в краткото време до изборите, за да не бъдат практически лишени хиляди граждани от право на вот. Отговорът е в минало време – можеше, ако президентът знаеше как. Няма как две-три седмици, преди да издадеш указ за разпускане на парламента и да насрочиш избори, да свикаш на серийна говорилня партиите и да очакваш от това да излезе нещо. Нито парламентът има достатъчно време до края на мандата си да приеме съществени и работещи законови промени в изборното законодателство, нито ЦИК има време да се подготви организационно за тях. А ГЕРБ още на консултациите даде заявка, че отхвърля всяка съществена промяна, а останалото е отговорност на изборната администрация.
Румен Радев трябваше месеци по-рано да организира експертен и политически потенциал, който да формулира единна и ясна позиция за законови и организационни промени за изборите. После трябваше да организира, заедно с партии и граждански структури, широка медийна кампания и обществен и международен (от посолства, фондации, международдни организации, политици) натиск за приемането на тези промени. И чак в резултат от този тайминг щеше да дойде и точната дата за изборите в рамките на законовия двумесечен срок между края на март и края на май. Но за това се иска стратегическо мислене, много работа и добър екип. Когато всичко това го няма, на президента не му остава друго, освен също да си намери оправдание за кръжочната си политическа активност и да зачеркне 28 март, избирайки някоя „разумна“ дата през април, харизвайки още малко време на управляващите – белким възприемат поне някоя идея от консултациите.
…………………………………………………
