Ако не бяхме на прага на предизборна кампания, сигурно нямаше кой и какво да ни подсети за драмите и безобразията около възхода и залеза на „КТБ“. През последните дни се разшумя по темата, но единствено позициите на „Нова Република“ и „Да, България“ за ново разследване, разкриване на стенограми и промени на синдиците имат някаква дълбочина и целят по-съществена промяна. Бившият премиер просто спомена потъналата банка, докато разказваше как е спасил друга. Скоростта и съгласието между различни играчи и институции да се забрави аферата „КТБ“ е едновременно впечатляваща и притесняваща. И това не се разгръща случайно, а подозрително прилича на организирана амнезия, в която отново почти няма невинни. Не просто няма да бъдат научени уроци, не просто на институции и политици ще „им се размине“, но за пореден път българите няма дори да разберат какво точно са им случили.
Политическото мълчание по темата е напълно разбираемо. Балонът на любимата банка на властта се надува над десетилетие и поне три правителства имат своя принос за него. Различните рояци от интереси, които се навъртат около или са директно в българската политика също „накацаха“ моментално върху щедрите и безконтролни пари. Всичко прилича на една политическа „Понзи схема“ на гърба на останалите. Преди да стане терен на битка, „КТБ“ се превърна в универсален инструмент за окопаване във властта, за пазаруване на медийно мълчание, за преразпределение на средства и влияние. В драматичния процеп на нейния фалит за моменти проблесна и за широката публика целия механизъм, безочие и поредица от сривове на всякакви институционални нива. Той обаче бе бързо затворен и истеричната операция по „спасяване на стабилността на държавата“ спусна завесите върху тях. Съгласието за мълчание обхваща твърде много политици и чиновници, за да бъде нарушено. „Продължаваме напред“!
Организираната амнезия преминава и през медийна тишина. Много от медиите години наред бяха прикачени към различните финансови схеми на „КТБ“ и са очевиден съучастник. Тяхната тишина е не просто разбираема, тя няма да бъде нарушена по какъвто и да било повод, защото ако обществото разбере и осъзнае дълбочината на вината, това ще доубие и без това сринатия им авторитет. Затова пък те имат три други роли. Едната е да профанизира докрай темата в моментите, когато тя все пак трябва да бъде отразена по някакъв начин. Например, като разказва бозава история за някой, който сложил честно заработените си пари в банката и сега се опитва да си го получи. Втора е да атакува непрестанно бившия благодетел, но вече обявен за основен враг, Цветан Василев. Той наистина трудно може да бъде приеман еднозначно като източник, заслужаващ доверие, но е факт, че неговата персона се използва постоянно за размиване на по-големите и същностни въпроси. Трета роля на медиите сега е да спазват неотлъчно тежките законови забрани, с които е вече обвита цялата финансова и банкова система.
Друг важен партньор в организираната амнезия е БНБ. Хиперинфлацията от средата на 90-те години на миналия век така изплаши българските граждани, че всякакво ровичкане около банката инстинктивно предизвиква недоверие и паника. Валутният борд е вече завършена „свещена крава“, на която се крепи цялата идея за стабилност в държавата. Като негови пазители, централните банкери си извоюваха недосегаем статут и на практика използваха тези страхове като алиби, за да изчезнат напълно от обществения поглед и внимание. Покрай „КТБ“ се видя ясно защо. Истерията около нея пък бе перфектно използвана, за да се ограничи допълнително публичността на институцията. Наскоро в Испания, за далеч по-дребни прегрешения банкери влязоха в затвора, но ние тук си останахме на ниво истории за лов и чалгарски клипчета на бившия шеф с бившия могъщ КТБ-еец. Калабалъкът мина толкова успешно, че някои замове дори си запазиха постовете, а новият ръководител обеща някакви неща по време на неговото избиране и повече не се и появи.
Случаят „КТБ“ вече бе продаден успешно на публиката като еднократно събитие, като някакво отклонение, което и резултат на уникална поредица от политически събития и различни институционални безобразия на неосъществен контрол. Неформално, а понякога и публично, постоянно можете да чуете подобни приказки. Някои го мислят, защото всяка вече осветена далавера много трудно може да бъде повторена „едно към едно“. Други, защото си дават сметка, че вече и отвън следят доста по-внимателно какво се случва в така наречения „банков надзор“. Трети са убедени, че просто вече са измислени по-хитри и невидими кражби. Представян по този начин, провалът и безобразието „КТБ“ звучат като „грешка на растежа“, простим грях по трудния път на модернизацията на страната. Замъгляването на точните разходи и затъването в сложни технически дискусии за цесии, различни фондове, преструктурирания на дългове и т.н. цели да обърка аудиторията и да прати случката в историята.
Още по-любопитно е, че няколко неправителствени организации (http://www.ktbfiles.com/) осъществиха мащабно и подробно изследване на възхода и падението на банката, както и на различни аспекти, свързани с нейната работа през годините. Очаквано то беше или обявено за тенденциозно или просто бе подминато с мълчание. Нито медии, нито политици използваха неговата поява, за да инициират по-сериозен обществен разговор или институционална реакция. Изводите от проучването предизвикаха интерес от ограничен кръг хора и изследователи и за съжаление не успяха да изпълнят по-широка функция. В по-друг контекст, това отсъствие на по-силен ефект проблематизира убеждението на мнозина, че постепенно подобни неправителствени инициативи са в състояние да предизвикват сериозна промяна. Напротив, дълбоката тишина около аферата „КТБ“ сочи обратното. Когато достатъчно на брой политици и близките до тях организирани интереси имат какво да губят, външният граждански натиск може да бъде сравнително лесно пренасочен, неутрализиран, профанизиран.
Ако не успяваме да разберем ежедневието, надали имаме голям шанс да интерпретираме и помним историята. Освен през безкрайните клишета. Примери за подобни неуспехи има предостатъчно, от комунистическата история до контролирания преход. И до голяма степен това е така, защото такова начинание не е само индивидуално. За да няма амнезия трябва по-обща воля и желание, институции, работеща публичност, автентично политическо противостоене. Виждаме ги все по-малко и затова сме все по-лесни за организираната загуба на памет.
…………………….
„Този текст е създаден по проект „Студентска политологична платформа. Формиране на журналистически умения в собствена медийна среда“, осъществен с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на студентски иновации на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София. Съдържанието на текста е отговорност единствено на авторите и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София.
