„Вън от Съюза на писателите вие не сте никакъв писател… Аз смятам, че тази нелепа важност на сградата на улица „Ангел Кънчев“ 5 произтичаше от два съществени елемента: суетния глад да се издигнем в едно общество на неравенство и безправие, да бъдем признати за нещо в свят, където режимът смята всекиго за нищо, и второ, добре пресметнати практически съображения, плод на общата корупция.“
Това, което Георги Марков пише в задочните си репортажи за България, по същество е природно явление – т. нар. междувидова връзка, или симбиоза. Простичко казано, два организма извличат обща полза от взаимоотношенията си, паразитирайки един спрямо друг. Ако общата полза е задължителна за съществуването им, тогава говорим за мутуализъм; в случай че не е – за протокооперация.
При мутуализма, да повторя, присъствието на всеки от двата вида е абсолютно необходимо за другия партньор. В такива взаимоотношения се намират някои растения, които се опрашват само от тясно специализирани за това насекоми. Кактусът сениция например се опрашва от представителите на сенициевия молец и от никакви други молци. А кръсточовката, която се храни само със семената на кедровата ела, от своя страна е единствен разпространител на нейните семена.
По времето на соца връзката между писатели и власт беше точно такава. Членовете на съюза получаваха творчески помощи, често пъти безвъзмездни, отпускаха им се заеми срещу гаранции за запланувана книга, пиеса или филм. Оттам и въпросът за членството им в СБП беше на живот или смърт. Властта обаче също не оставаше на сухо, напротив – „този подкуп беше една от големите и резултатни хитрини на режима в България, който в своя практически подход прояви повече далновидност и гъвкавост, отколкото режимите в другите източноевропейски страни.“ Режимът, според Марков, притежаваше изумителния талант да не си създава излишни проблеми, като организираше и налагаше псевдоинститути и псевдотворци по добре изпитана схема:
„Партията обявява псевдоавтора Мончов за писател. След това партията организира псевдокритика Пончов да пише хвалебствени статии за Мончов, след което назначава псевдорежисьора Тончов да екранизира псевдоромана на псевдописателя и се подготвя цяла група от клакьори по вестници, радио и списания за утвърждаване гения на другаря Мончов. Веднъж произведен в чин гений, този другар сам започва да раздава производства, разбира се, на други псевдоавтори.“
В годините на „прехода“ тези хармонични отношения се поразпаднаха, но постепенно се изнамери другата форма за взаимоизгодно съжителство – протокооперацията. Особеното при нея беше, че ставаше дума за временни връзки и текущи сътрудничества, отново както е в природата. Там малки рибки, да речем, живеят в пространството между щипките на рака и го ползват като укритие от враговете си, а чрез движението си увеличават циркулацията на вода, която е полезна за него. Или: рибки-чистачи почистват зъбите на акулите, но след това просто се прехвърлят върху зъбите на други хищници. На тяхно място при зарязаната акула пристига нова чистаческа команда и т.н., и т.н. – вечен кръговрат!
Ей така навремето и около президента Първанов се сформира комитетът на интелектуалците „Съзидание“, все от школувани соцветерани. На общинските избори през 2007 г. същите даже наченаха да издигат за втори мандат червени кметове, като се разбра, че готовността за финансово подпомагане на „2000 концерти, изложби, спектакли и премиери на книги” е от решаващо значение кой кмет да бъде обявен за „успешен“. Измислено беше наистина конгениално: докато една поетеса представяше във Варна пети том от събраните си съчинения, издадени от втори комитетски член „с благородната подкрепа на община Варна“, трети комитетски член продаваше залежалите си романи на предизборна среща в читалището на Перник. Четвърта комитетска членка пък се възмущаваше, че я замесват в скандала с източването на „Топлофикация“-София (предприятието беше купило билети за нейна постановка на стойност 21 хиляди лева), и обясни най-точно „процедурата“: „Няма фирма или държавно учреждение, което да не разполага с така наречените „социални средства“. Как смятате, че може да се издържа една такава трупа? Затова ние се обръщаме и към други държавни фирми, към министерства, към кметства“…
Тази команда му беше намерила цаката отново чрез държавата, подмазвайки се на силните на деня, защото на свободния пазар бе неконкурентоспособна. Тогава повечето от нейните членове опитаха да „намажат“ и покрай МВР, сключвайки договор „за дългосрочно сътрудничество за популяризиране дейността на Министерството на вътрешните работи в писателските издания „Пламък“, „Словото днес“ и „Новият пулс“. Впоследствие животът предложи на „майсторите на словото“, както се бяха самонарекли, много оперативно интересни сюжети с хората в полицейски униформи и политическото им ръководство, но те предпочетоха пъргаво да се преориентират към следващото „лице на надеждата“.
Кое беше то ли?
Естествено, Бойко Борисов, току-що избран за столичен кмет. Обиграни играчи, културните дейци вече гледаха да заложат на тази капия, засипвайки я с молби за „държавно издателство, което да пусне в достатъчно големи тиражи родната класика, персонални пенсии и безплатни почивки в различни балнеосанаториуми“. Един дори беше поискал от Борисов да направи в София културен дом с книжарници, литературни салони и ресторант, защото „писател без кръчма не може“.
И той, образно казано, им го направи. Дали попил от хитрините на бившия Първи, или воден от политически инстинкт, още на онази среща им каза: „Ще огледаме софийските имоти да видим какво имаме за такъв клуб и ще разговарям с министъра на културата“. Обеща също някога „да учреди писателски награди“, както и „да се виждаме с вас всеки месец, на два месеца, да обсъждаме тези неща и проблемите малко по малко ще се оправят.“
Вярно, някои от участниците в тази протокооперация вече не са между живите, но природата, както знаем добре, не търпи празно пространство. На тяхно място не просто се появи нова смяна Мончов, Пончов и Тончов, ами тя започна да разпределя и порциите „за култура“. По-точно казано, един близък до текущата власт приятелски кръг, който определя на кого да се „даде“ и от чието лично благоволение вече зависи какъв творчески проект ще финансира… държавата.
Как ще се нарича този кръг – съюз, център, работилница, клуб или направо дворец на културата, няма никакво значение. И сега става дума за суетен глад „държавата да те признае“, и сега той е съпроводен с добре пресметнати практически съображения, „плод на общата корупция.“ А корупцията не се състои единствено в това да се отклоняват финансови средства, предвидени за ремонти – корупция е и да съучастваш в харченето на парите на данъкоплатците, пробутвайки собствените си негледаеми, неслушаеми или нечетивни проекти. Съучастник си, дори да си талантлив, защото няма как да не си напълно наясно, че скъпоструващите ти експерименти са без възвръщаемост, и отгоре на всичко го играеш „десен“ в публичните си позиции. Това даже е още по-дразнещо, защото хем настояваш за свободна конкуренция и се отнасяш гнусливо към държавните регулации, хем разчиташ точно на държавата да угоди на артистичните ти прищевки….
Но най-нелепото е, че в случая става дума за хора, повечето от които са били деца по времето на соца. Социалистическият манталитет, изглежда, е залегнал дълбоко в природата на нашата „художествено-творческа интелигенция“, или поне на преобладаващата част от нея. Обстоятелство, което улеснява другия организъм в междувидовата връзка – властта, и без съмнение го кара да се чувства прекрасно. Двенките пак са като кактуса сениция и сенициевия молец, като кръсточовката и кедровата ела – съжителстват си чудесно, бих казала съвсем културно. До степен, че когато интелигенцията трябва да скочи срещу корупцията, тя наистина скача, но единствено в нейна защита…
Това ме подсеща, че на срещата с онези соцветерани през 2008 г. Бойко Борисов им беше разказал ето тази история:
„Пристигнахме късно вечерта в Тутракан. Паркът беше хем тъмен, хем пълен с народ. Хората тичат, пипнат ме, бегат и се радват и викат – пипнах го! На връщане в колата казах на Цецо Цветанов: „Цецо, на другите им се размина, но ако ние излъжем тези хора, нас ще ни набият с камъни!“
Никой, разбира се, не ги наби, няма и да ги набие.
„Набитият с камъни“ навремето беше Георги Марков, а днес е даже рядкост от средите на културните дейци да се чуе по-критичен глас. Ако изобщо се чуе, докато публиката тича, пипва, бега и се радва, без ни най-малко да си дава сметка, че тъкмо тя плаща за бутафорията. И управленска, и творческа, сдружена в особено противна симбиоза, която отдавна плаче да бъде описана не толкова в роман, колкото в учениците по биология.
