Често опонентите на западните модели на развитие представят нарасналите съмнения в тяхната състоятелност като „дух на времето“, неотменим елемент на „новото нормално“ на отмиране на Запада, социален и културен факт, с който всички трябва да свикнем. Подобна позиция има своите аргументи и малцина са тези, които ще отрекат сътресенията, с които тези модели имат да се справят. Но е извън съмнение, че чувствителността и усещане за срив са особено изострени по време на икономически кризи. Това съвпадение не е аргумент за „икономически детерминизъм“, но формира контекст на несигурност и житейски трудности, който допълнително усилва съществуващи противоречия и проблеми. Не е изненада, че приказките за „залеза на Запада“ избуяха в годините на една от най-сериозните икономически кризи от „великата депресия“ насам. Очаквано, с възстановяването на европейската и американската икономики тази реторика започна да отшумява, а вербалната агресия на нейните най-шумни глашатаи притихна. Икономическите трудности усилват и общото усещане за несигурност и съмнения за бъдещето, което допълнително създава добра почва за апокалиптични разговори. Възстановяването на икономическия растеж през последните няколко години променя контекста на разговора за бъдещето на западния свят, но най-вече удря по убедителността на неговите предполагаеми алтернативи. Всъщност, къде са те днес?
Една от най-шумно прокламираните алтернативи бе тази на евразийския икономически съюз (ЕИС), измислена и водена от Русия. Нейната реторическа конструкция и популяризация бе достатъчно очевидно и лесно разгадаема. Тя трябваше да бъде създадена като контрапункт на ЕС и да ползва потенциала на такъв тип организации, които макар и често непопулярни като цяло имат доверието на европейците. Симетрията беше очевидна, ЕС върви надолу, раздиран е от кризи, няма бъдеще и неговите алтернативи са неизбежни, знак на новите „многополюсни“ времена, в които навлиза Европа и света. Нещо повече, подобен евразийски съюз следваше да обхване и нарастващия ентусиазъм от бързото развитие на Азия, където вече всеки гледа да се позиционира по-добре. Импликацията бе ясна, ЕС е миналото, ЕИС е бъдещето. Моментално се намериха / бяха намерени и проводници на тази теза, някои от тях дори предложиха ЕС да признае ЕИС като равнопоставен партньор и по този начин да го легитимира. Появиха са различни „академични“ изследвания и анализи, които ни убеждаваха в ползите от подобни дипломатически упражнения. Въобще, евразийския съюз бе прикачен към големия и агресивен разказ за възхода на Изтока и залеза на Запада. Подобни концептуални и реторически маневри обаче не бяха в състояние да прикрият тежките дефицити на целия политически проект.
Русия съставлява 84% от БВП на организацията, но в годините след неговото основаване руската икономика среща все повече трудности. Управлението на Путин прекърши и скромните наченки на промяна на икономическия модел от времето на Медведев. Санкциите след инвазията на Украйна допълнително затрудняват развитието на страната и тя затъва по всички съществени макроикономически показатели. Подобна траектория притъпява всякакви претенции за успешно икономическо бъдеще и трудно може да популяризира идея за модернизация през членство в ЕИС. Нещо повече, данните показват, че има непрестанно свиване на търговските обеми между неговите страни-членки. Наскорошно изследване на „Chatham House“ по темата еднозначно заключава, че доминиращата стратегия на страните-членки е „да минимизират своите ангажименти и да максимизират гъвкавостта на общностната рамка“. Казано с други думи, всеки намира причина да е вътре, но никой не намира достатъчни причини, за да развива самата организация. Само за няколко години Русия еднозначно показа своята доминация и променя „правилата на играта“, например в ключовата област на нивата на тарифите. Това на практика обезсили митническия съюз, който бе в основата на цялото начинание и трябваше да бъде основа за политическо и институционално надграждане. Пак по руско настояване, евразийската комисия, която би следвало да следи за изпълнението на договорите бе създадена със силно ограничени правомощия и на практика не е общностна структура. Например, тя е с отслабени права да осъществява мониторинг на изпълнението на задълженията на страните-членки и не може да инициира съдебни действия. Тя е и слаб посредник при спорове и нейното мнение не е нищо повече от препоръка, която по-силната страна просто игнорира (например, споровете около вноса и износа на месо между Русия и Беларус).
Много по-интересна и значима е китайската алтернатива, или така наречения „Пекински консенсус“, който преди няколко години бе активно популяризиран от най-различни посоки. В неговата предполагаема основа е ключовата и нарастваща роля на държавата в развитието на икономиката и обществата. С нея идват и по-регулираните пазари, плановото развитие, социалните контроли и други. Наглед в Китай това продължава да бъде доминиращия модел, развитието, стъпващо върху водещата роля на партия и държава е нормата и износния политически продукт. По-близкият поглед обаче открива доста по-нюансирани динамики, които сочат в другата посока, към постепенно отслабване и делегитимиране на всесилната държавна интервенция. Все повече държавните предприятия разчитат на частния сектор и предприемачите и това е видимо по няколко линии. Например, държавните фирми са инструктирани да правят партньорства с частни такива в своите сектори, вторите са по-скоро задължени. Това не е случайно. Подробният анализ на самия растеж на страната ясно показва, че динамиката и темпото се поддържа именно от частните компании, докато държавните продължават да имат сериозни проблеми с дългове и ефективност. Противно на очакванията, частни фирми доминират ключови сектори като ресурси, индустриални производства и ютилитис. Частните фирми са дискретно, понякога и не толкова, задължени да работят със своите държавни еквиваленти. През последните години този процес се задълбочава и започва да подкопава легитимността на цялостната конструкция на модела, поне на ниво износ на политически идеи и модели.
Отслабването на китайската алтернатива обаче се случва и по индиректни начини, които проблематизират центрирания около всемогъщата държава модел. Един от тях е през бавното и неравномерно, но все по-осезаемо развитие на състезателната правна култура и система. Използването на правото на противопоставяне на държавата през съдебната система постепенно се превръща в социална и поведенческа норма и това е видимо от статистическите данни. Например, само между 2013-та и 2017-та година броят на административните дела срещу държавни органи се е удвоил и вече достига 330 000. Повечето от тях се отнасят до спорове, свързани с поземлени права, но все повече се разширява към търговско право и административни въпроси и спорове. Например, в търговското право броят на делата по защита на интелектуални права се е увеличил десет пъти за едно десетилетие. При това повечето дела се инициират от местни компании, несъгласни с държавни практики и съществуващи норми. Все повече дела срещу монополни практики се печелят от ищците и постепенно се появява юриспруденция в полза на свободната конкуренция. Наскоро на държавните институции бе наредено да наемат поне по трима юристи, за да се подготвят за промяната в правната среда. От 2014 година пък всички съдилища са задължени да качват на специален сайт своите решения, някои дела се излъчват на живо в интернет. Тези промени очевидно са направени по начин, който не застрашава директно системата, но спомага за постепенната промяна в нагласите и поведението и в крайна сметка започва да свива ролята на всесилната държава.
Китайската алтернатива често се мотивира и с поредица от аргументи от политико-културен характер. Основни сред тях са тези за хармонията като основа на развитието и международните отношения и „азиатските ценности“, които дават предпочитание на колективното пред индивидуалното. Дълги години подобна конструкция се предлагаше като контраст и контрапункт на западното обсебване с индивидуалните права, цялостната подредба на държавата и институциите около тази концепция. Китай се позиционираше не просто като говорител на тази цивилизационна алтернатива, но и като успешен конкурентен модел именно на „западния терен“ на икономическия растеж и социалното развитие. И това обаче все повече е подложено на проблематизиране и постепенно отслабване. Дълги години се настояваше, че Япония, южна Корея и Тайван не са реални демократични примери, поради намесата и присъствието на САЩ в региона след Втората световна война. Дори обаче да приемем този аргумент, през последните десетилетия има съвсем отчетлива тенденция на либерализация и демократизация в различните части на Азия. Например, демократизация в страни като Индонезия и Филипините, с прекъсвания в Тайланд, а постепенна либерализация, макар и неравномерна, на места като Мианмар. Макар тези процеси да са неравномерни, несигурни, често дори обратими, тезата с културната предопределеност на авторитаризма е все по-куха и без аргументи. Всъщност, затова и тя се чува все по-рядко.
Много от проблемите на предлаганите „алтернативи“ произтичат от политическото поведение на техните основни защитници, Русия и Китай. Първата без особени задръжки навлиза в чужди държави и си присвоява територии, докато втората е все по-настъпателна в усилията си да върне предходни позиции и влияние в източна, южна и юго-източна Азия. Подобно хегемонно поведение много трудно може да бъде представено като убедителна и привлекателна основа за създаване на съюзи и упражняване на системно влияние. Затова и все повече държави в техните периферии виждат в предлаганите алтернативи претенциозни идейни и политически конструкции, които просто маскират power play. Последствията от това възприятие са съвсем непосредствени по отношение на Русия, защото тя наистина няма какво да предложи със своята срината икономика и болно общество. Китайският случай е доста по-различен, защото страната има сериозни и дългосрочни аргументи, най-вече от икономически характер: огромен пазар с бъдеще, много свободни финансови средства за инвестиции, привлекателни междуфирмени партньорства и други. И в двата случая обаче привлекателността на предлаганите алтернативни модели страда от реалното им политическо поведение.
