„Става въпрос за суверенитет, просто искаме да си върнем контрола върху имиграцията“, тези думи не са нито на Найджъл Фараж, нито на неговия copycat, Борис Джонсън. Те принадлежат на Едуар Филип, сегашният министър-председател на Емануел Макрон, актуалната политическа фигура на съвременния либерализъм. В конкретния случай, той има предвид наскоро приетите квоти за имигранти. Подобна мярка се приема за първи път от френско правителство и след нейното въвеждане цели сектори на икономиката на практика ще бъдат с почти забранен достъп. Открити ще останат само тези индустрии, в които бизнесът се нуждае от хора. Пак преди няколко седмици, Париж прие поредица от рестриктивни мерки, насочени към бежанци и нелегални имигранти. Те предвиждат допълнителни ограничения при събиране на семейства и силно ограничаване на достъпа до здравни услуги на бежанци, докато траят техните процедури за оценка на исковете. Успоредно с това, президентът и неговите министри втвърдиха своя тон спрямо държавите, блокиращи задължителните схеми за преразпределение на бежанци след като за една година техният брой във Франция нарасна с 22% и достигна 122 743 души. Емануел Макрон очевидно вече се готви за изборите през 2022 година и очаква там отново да срещне Марин льо Пен.
Отвъд наглед разхвърляните идеи и мегаломански стил, той обаче е на път да сглоби цялостен нов образ и идеология на Франция, който да предложи на избирателите след няколко години – либерален нео-голизъм. В своята основа това е опит за нов политически синтез, в чието ядро е възстановяването на френската икономика, динамизиране на обществото и укрепване на външнополитическия авторитет и влияние на страната. Основният инструмент е етатистката виртуозност на републиканския монарх с присъщата мегаломания на тази политическа традиция. Проектът запазва типичния за страната етатистки патос, макар да допуска частична либерализация с оглед отключване на пазарна динамика. Тази маневра е обаче по-скоро от тактически и инструментален характер и не е мотивирана от дълбочинна либерална мотивация. Либерализацията по-скоро е моментно лекарство за склерозиралата квази-одържавена икономика. Нейната ключова задача в новия глобален свят остава създаването на национални индустриални шампиони, които да се състезават успешно с останалите. Това е по-скоро пребалансиране, либерализация без икономически либерализъм, корекция на свръх-етатисткия модел на последните десетилетия. На ниво нация, Макрон търси реинтеграция около републикански и светски принципи, опитва се да я направи по-хомогенна, но не през етнизиране, а през частично самозатваряне. Прави опит да укрепи националната общност през по-осезаемо дистанциране от ултра-либералния свят на неограничено свободно движение, общуване и културен обмен. Укрепването на Франция е задължително и по логиката на радикалната промяна на глобалния свят. В него се завръщат „великите сили“, системната конкуренция, real politik. Възходът на Китай е необратим, както и отдалечаването на САЩ от Европа. Русия винаги ще остане ключов фактор, както и отслабената от Брекзит Великобритания. Укрепването на националния суверенитет е основна предпоставка на този проект и условие за успех в тази среда. Но, за разлика от свои предшественици, Макрон разбира, че във важни сфери това може да стане единствено или частично през ЕС. Оттам и идеята за „европейски суверенитет“, които едновременно засилва националния капацитет и този на европейския проект. Особено когато е моделиран по френско усмотрение.
Вътрешнополитически, този либерален нео-голизъм функционира като центристки Франкенщайн, който се върти трескаво в най-различни посоки и просто поглъща от всички ъгли на идейния спектър. Изминалото време предоставя достатъчно възможности за проследяване на неговите маневри. Икономическото обръщане надясно бе осезаемо в първите месеци с отказа от агресивна данъчна политика и заявката за множество либерализиращи реформи на пазара на труда, профсъюзите и в управлението на държавните компании. Протестите на „жълтите жилетки“ обаче принуди Макрон да завие остро в обратна посока и да посегне към класическия кейнсиански инструментариум. Само за няколко месеца, правителството пое публични ангажименти за над 1% от БВП на страната. Нещо повече, всички либерализиращи мерки бяха съпроводени с компенсиращи публични разходи като Париж разчиташе на благосклонността на ЕК за скока в тези параметри. Същото е видно и при баланса между индивидуална и социална отговорност. Макар повечето реформи на ключовите сектори да предполагат повече индивидуална отговорност и активност, в крайна сметка Макрон няма намерение да редуцира множеството плътни социални мрежи на френската икономика и общество. Центристкият баланс е осезаем и при фундаментално важни теми като имиграция и бежанци. Затягането на всички режими върви успоредно с реториката на повече сцепление вътре в самата нация без това обаче да нарушава общата либерална нагласа на между-национално и културно общуване, без което не може да функционира глобалния свят.
Изтеглянето на Франция от геополитическото безвремие и относителна безтегловност е водеща външнополитическа цел на сегашния президент. Мястото на ЕС в този проект е особено интересно. Франция от доста време се чувства изолирана в организацията и това се дължи на най-различни причини. Сред тях е доминацията на Германия, влиянието на Великобритания върху основни политики съвместно със северните държави и Берлин, слабото влияние на Париж в централна и източна Европа и липсата на интерес към различни евро политики през последните години. Нещо повече, правителствата бяха непрестанно и успешно атакувани от крайната десница и левица по линия на много сектори – единен пазар, имиграция, свободно движение на хора и други. Това допълнително генерира негативизъм и на моменти дори враждебност сред центристките партии към организацията. Макрон се опитва да промени това. Моментната ситуация е благоприятна за това. Германия е отслабена с приключващата кариера на Ангела Меркел, Доналд Тръмп улесни институционализирането на анти-американизма, победата на Макрон в ера на крехки мнозинства и слаби правителства му отреди водещо място в европейската политика, а напускането на Великобритания му позволява най-накрая да поеме политическа инициатива и да капитализира две ключови предимства – членство в Съвета за сигурност на ООН и ядрен капацитет. В този смисъл, сегашната ситуация предоставя отлична възможност на Франция да се опита да предефинира съюза в основни негови политики и нагласи.
Мащабът на нео-голисткия проект на Емануел Макрон е впечатляващ и със сигурност изисква повече от един управленски мандат. Има много възможни причини за неговия краен неуспех – арогантен стил, непреодолими напрежения на центристкия синтез и недостатъчна либерализация на етатизираната икономика. Извън Франция, президентът има много повече скептици и вече откровени неприятели, отколкото съюзници, дефицит на работещи коалиции, с които реално да промени европейските политики и реалистични компромисни варианти за реформи. Основният му успех досега е в постепенното и уверено неутрализиране на съществени тези на крайната десница вътре в страната. Използвайки до голяма степен и ЕС, Макрон започна да преформатира точно тези политики, които дразнят най-много гласуващите за Марин льо Пен – имиграция и бежанци, „социалният дъмпинг“ от източна Европа, единния пазар и разширяването на съюза. Това обаче няма да му е достатъчно за преизбиране, експериментът продължава.
