Лудостта на един е реалност за друг – това беше най-невинното, което човек можеше да си помисли, докато гледаше на екрана една тревожно голяма част от почти двете дузини мераклии да станат президенти на републиката. Хора с християнска (о, имаше и с мюсюлманска) мисия свише да спасят България, след като вече са се погрижили за някои други държави и бизнеси, панаирджийски любимци, затворнически артикули…И нито един от тях с невинната отдаденост на Йоло Денев. И други избори са поставяли въпроса защо всеки, който не го мързи, може да се кандидатира за най-високия пост в държавата, но тези избори просто го изкрещяха. И защо всички изисквания при избори се предявяват към избирателите, но не и към избираните. И най-вече – ако властта е толкова привлекателна за хора със странни проблеми, защо на хората със странни проблеми не се поставят бариери пред властта?
Във всички времена ненормалността и властта са били от едно тесте карти. Видимо изключващи се противоположности, но невидимо – неудържимо привличащи се. Като мушици край лампа около властта винаги са кръжали хора с тежки явни амбиции и със също толкова тежки скрити проблеми. Потърсете доказателства в историята и ще ги намерите в изобилие. Римски императори: кръвосмешения, любовни връзки с фауна, пиромания, универсалната приложимост на Юлий Цезар – мъж за всяка жена и жена за всеки мъж. Маниакалността на Хитлер, делириум тременсът на Алекдандър Македонски. Комплексите на ниските мъже: Наполеон – 151 см., Сталин – 155 см., Ленин – 166 см., Франко – 157. Бездетни бракове: Фридрих Велики, Ленин, Хитлер. С наследници, далеч от нормалността: Петър Първи, Екатерина Велика, Троцки. Да не отиваме до телесни подробности, като например в протокола от посмъртния преглед на 52-годишния Наполеон: „Като цяло тялото е женствено, никаква окосменост, половите органи много малки…”
Потърсете доказателства в публицистичните телевизионни предавания тези дни и ще ги намерите също в огромно изобилие. Очевидни са, крещят да бъдат забелязани. И ако си мислим, че е много странно и че това се случва само у нас, лъжем се. Така е било всякога и навсякъде. Ние просто не си даваме сметка, че най-прилежно опазваната тайна на властта е кръвната й връзка с човешките комплекси – онези тормозни и най-често пазени в тайна човешки валенции, които търсят да се свържат с нещо толкова мощно, колкото само то може да ги удовлетвори. С най-мощното – власт!
Нормалните хора не изпитват потребност за властват над другите. Нормалният човек не се занимава с ничий друг живот, освен със своя. Нормалността е възможно най-отдалечена от халюцинацията, че мисията ни на този свят е да ръководим, уреждаме и контролираме живота на другите. Който се бърка в живота на другите, то е защото нещо се е объркало в собствения му живот. Който не може да се справя със себе си, започва да се справя с другите – компенсаторно. Точно както комплексите за малоценност компенсаторно се изявяват като комплекси за пълноценност. Неудобна тема, затова и пренебрегвана. Този сезон обаче не можем да си позволим да не забелязваме агресивната комплексарщина, на места придружена с медицински блясък в очите.
Чуждестранните политици са някак по-искрено луди. Слушаш ги и чуваш хлопането на дъската. Датчаните имаха кандидат за парламента, чиято платформа се състоеше от обещанието вятърът да духа винаги откъм гърба, в случаите, в които избирателят кара колело. Чиста работа, веднага ти става ясно с какъв пациент си имаш работа. Или пък англичанинът Дейвид Едуард, който се самонарече „Кресливия лорд Съч, трети граф на Хароу”, основател на Партията на налудничавите чудовища в Англия. До смъртта си през 1999 година Кресливият лорд Съч е участвал около 40 пъти в едни или други избори с платформи, коя от коя по-колоритни. Хитът беше обещанието му да премахне месеците януари и февруари от календара, за да съкрати студеното зимно време. Не си падаше по-долу и намерението му да развъжда риба в езеро от вино, за да бъде хващана в маринован вид. Лорд Съч имаше намерение да засели крокодили в Темза, вече не помня с какъв аргумент.
Не че и у нас не е имало кандидати, с чиято диагноза ставаш наясно веднага. Но на повечето не им личи от пръв поглед. Успяват да го скрият. Някак – тайно луди. По-точно – преструващи се на нормални. Когато един човек ти каже, че ще инструктира вятъра да духа само откъм гърба на велосипедистите, ти е ясно, че не си взема редовно хапчетата. Когато обаче един политик ти обещае да национализира за нула време заграбеното, лудостта не е така лесна за разпознаване. Първо: защото кандидатът изглежда по-нормален от вече всеки втори човек на улицата. Второ: защото нещата, които говори, са нещата, които искаш – ония мръсници да си получат заслуженото и токът да е евтин.
Да не говорим, че в Англия са улеснени още от името на партията. Чуваш как се казва партията и ти светва, че става дума за контингент на психодиспансерите. В Англия има Партия на чернокосите мъже със среден ръст от бялата раса и Партия на елегантно облечените. Също така и Съюз на плюшените мечета. Първенството без съмнение държи Партия на привържениците на „Монголското барбекю – страхотно място за купон.” Това се казва улеснение. Наименованията на българските партии са като българските указателни табели – предназначени са да те объркат. Освен това всички те се състоят от думички, срещу които не би могъл да имаш нищо против. Само дето ако думичките са десни, хората зад тях са леви. Левите са десни, а демократите са по всички радиуси, диаметри, хипотенузи и катети. Налага се ние да преценяваме дали зад думите стои лъжа или почтеност. Двайсет и седем години ние си представяхме, че лъжата е обратното на почтеността. Оказва се, че такова мислене у избирателите е грешно, наивно и вредно – извод на световни политолози въз основа на научно откритие.
Най-новите изследвания показват, че лъжата е белег, а почтеността – състояние. Ейдриън Рейни и Ялин Ян от Университета на Южна Калифорния доказали, че патологичните лъжци страдат от дефицит във фронталните лобове. Учените открили в техните мозъци по-малко „сиво” вещество. Изненадата е, че те притежават повече „бяло” вещество, което е отговорно за създаването на мозъчните влакна. Такива хора имали по-богат арсенал от невронни мрежи в мозъка, по-рафинирани вербални умения и по-малко цензурни задръжки. Казано иначе: лъжат творчески, артистично и без угризения.
Добрата новина е, че почтеността е състояние. Тя не е единствено белег, нещо, което индивидът притежава или не притежава по рождение. От което следва, че индивидът може да бъде заставен да повишава своята почтеност. Да повторя – човек може да е по природа склонен да лъже, но може да бъде заставен – от средата, от правилата, от механизъм, от контрол, под страх от наказание – да бъде почтен. Степента на почтеност е променима и това е големият шанс на електората.
Обикновено имаме желанието да открием и да гласуваме за почтен човек с надеждата, че той ще остане почтен. Грешка! Голяма грешка. Първично почтените хора рядко се запътват към властта. Ние всички искаме да гласуваме за перфектния политик, но той обикновено не се кандидатира. Умните, за съжаление, също не се кандидатират, тях вече ги е наел бизнесът. Остават ни хората, които болезнено искат да бъдат признати за умни и добри, точно защото не са такива Самата ненормална природа на властта притегля към себе си подобните. Властта привлича неможещите, тя им създава лична легенда, че ето на, щом са там горе, значи всъщност могат. Властта анулира всички предишни неуспехи, тя е компенсация за съзнавани и несъзнавани физически, емоционални и сексуални недоимъци. Душата и сърцето могат да бъдат нахранени с почти всичко, извън властта. Гладното его обаче може да бъде нахранено само с власт – власт над другия. Затова нашата работа, на избирателите, е не по-малко отговорна от тяхната – да ги приведем в състояние на почтеност, да изискваме от политиците да бъдат почтени почтени.
Това в държавите, в които по-дълго време е имало повече от една партия, го знаят по-добре от нас, защото са си патили от повече. Ние обаче, все още в детството си на демократи, продължаваме да се учудваме, че не попадаме на прекрасните управници. Действаме като двутактови двигатели: първо ни задвижва голямата надежда, после голямото отвращение. И се чудим, че двигателят работи, но не се придвижваме. Продължаваме да се учудваме и от това, че хора от властта, очевидно дискредитирани и компрометирани, продължават да са във властта или да чакат ред за властта. В учудването си приличаме на деца, които гледат анимационен филм: „Гледай, гледай, валякът мина отгоре му, а той пак жив!” И е жив, и е готов да ни прегази с нов валяк отново. Въобще не се замисляме, че колкото е виновен той, толкова и ние.
Точно по тази причина Уинстън Чърчил произнася най-известното си изречение: „Демокрацията е най-лошата държавна форма, с изключение на всички останали”. В смисъл: властта винаги е лоша, но демокрацията е онази форма, която ви дава възможност да бъдете управлявани толкова добре, колкото заслужавате. Точно толкова добре, колкото заслужаваме. И само толкова добре, колкото заслужаваме.
Нашите читатели са умни. Затова не споменавам имена на идващи и отиващи си политици по света и у нас. Читателите ни ги знаят.
