Споменавала съм ви, мисля, Ян Оструп, датчанин, с когото работих в България година и половина и че през цялото време този човек се чувстваше като на чужда планета. Вечно нещо не разбираше защо е така, а когато разбереше защо е именно така, се чудеше още повече. Някои неща много му харесваха, други никак, но и в двата случая закъсваше с обясненията. Българите си оставахме за Ян загадка, която той се мъчеше да разгадае с неговата скандинавска логика, но от това още повече се оплиташе. Към края на този период господин Оструп реши да подходи научно към своите затруднения и почна да издирва история на България. Беше решил, че ако прочете българската история ще намери код към българските мистерии. С малко търсене открихме история на България на английски и той се зае да я чете. Прочетох я, рече един ден. И? Откри ли грандиозната българска тайна? – попитах го, защото никак не ми се вярваше да отговори с да. Обаче той каза: Да. И още каза: „Всичко, което всъщност трябваше да прочета, за да разбера българската народопсихология, беше онази страничка за богомилите. Сега вече сте ми ясни – вие сте богомили.“
Не помня какво си помислих тогава, освен че за богомилите сме учили съвсем малко в часовете по история и то главно гордостта ни, че от България тази ерес е тръгнало по света.
Тези дни чета една история на България от английски автор и ето какво прочитам в нея за богомилите: „Богомилите удовлетворявали духовния глад сред селяните. Неотдавна покръстените в християнство изпитвали нужда от обяснения за увеличаващите се тежки условия, в които се намирали. Учителите и свещениците на официалната църква не били нито толкова способни, нито пък толкова отдадени като предишните доведени в страната от Борис и Симеон. Хората, които се чувствали изоставени от очевидно по-заинтересования от собственото си забогатяване клир, отколкото от благоденствието на паството, съвсем естествено изпитвали повече уважение към практикуващите взискателната доктрина, която проповядвали. Тъй като богомилството до голяма степен било реакция на натрупващия се социален натиск, то в трудни времена неговата популярност растяла. Разбираемо е: в такива времена било по-лесно от всякога да повярваш, че временният свят е изцяло създаден от Злото.“
И внимание сега на следващите редове: „Богомилството било несправедливо посочвано като причина за всички или почти всички злини, които сполетявали средновековна България. Но богомилството, обявявайки всички институции за непоправимо зло, всъщност порицавали всеки опит да се подобрят тези институции като неуместен. По тази причина богомилството било в същността си негативно и не станало причина за възникване на движение за промяна или за натиск, нито пък стимулирало творческо-интелектуална революция, каквато противопоставянето на католицизма предизвикало на запад.“
Ха! Институциите като непоправимо Зло! Не сме го значи мислили само ние през последните трийсет и предишните четиридесет и пет години, а и богомилите преди много векове. И понеже са непоправимо зло, няма смисъл да се напъваме да ги поправяме. Не си струва да полагаме усилия да ги подобряваме, ако по природа са непоправими. А когато повечето хора мислят така, не се очаква на такова място да се роди съпротивителна сила – нито революционна, която да помете докаралите до такова дередже институциите, нито постоянен граждански натиск, под който институциите с всеки ден да си вършат все по-добре работата. Заключението е направено за оня мрачен век от средновековието, но не е ли и сега така?
Не, изобщо не е така, казва ми една реклама на България, предназначена за външни инвеститори и вътрешна гордост. България е „Умно място с умни хора“ – казва ни тази реклама. И само няколко дни след като ни е облъчвала със самочувствие новата реклама, се появява един запис, в който познатият на всички ни като премиерски глас казва: когато си прост е много лесно. Това разкодирано означава още: Когато си прост, това ти спестява много усилия – да учиш, да запомняш, да съобразяваш, да размишляваш, ти си прост и всичко това ти е простено, тук не си струва да си умен. В крайна сметка каква е истината: тук е умно място с умни хора или тук е умно да си прост?
„Негативни сте като богомилите, казваше по онова време Ян, и като тях сте дуалистични.“ Това дуалистични прозвуча като двулични, даже и като лицемерни. Развили сме тоест онази богомилска доктрина, според която целият материален свят е направен от Дявола, а само човешката душа от Бога. Тялото е материално, то принадлежи на Дявола, душата е Божия, ето ти го дуалистичния човек.
Имаме си образи за външна и образи за вътрешна употреба – навън преувеличено умни, вътре практично прости, както в сравнението с илюзията от рекламата и записа от действителността. Имаме си двойни стандарти – за свои и за чужди, за законност, за справедливост, за всичко общо взето. Имаме различни изисквания към опаковката и към съдържанието – опаковката трябва да е безупречна, съдържанието както дойде. Имаме действително вършене на работа и имитация за вършене на работа. Във второто сме гросмайстори. До такава степен ни изкушава този майсторлък, че дори свършването на работата да отнема по-малко усилия от имитирането, пак имитацията ни привлича. Имаме едно мнение, но печелившо е друго, затова него споделяме. Уважаваме мъртвите, но не можем да си подредим гробищата така, че да не изглеждат като срамно, запуснато място. И хората уважаваме и оценяваме, но само след като умрат. Винаги и така, и иначе, ту така, ту иначе. Работата винаги недоправена, обещанието бързо забравено.
А за негативизма и живеенето напук примерите са толкова много, че избирам само последния сред по-мащабните. Те ни казват, че това е подпорна стена. Ние виждаме, че това не е подпорна стена. В такъв спор обикновено се разчита да дойдат институциите и с произнасянето на истината да го прекратят. Но – нали помните? – ние на институции не вярваме, те са дяволско създание и от тях не може да се очаква нищо добро. Затова няма смисъл да ги притискаме да се произнасят каква е истината, да търсят виновните и да ги наказват. На дяволските неща не бива да се обръща внимание, те трябва да се отбягват. Дявола можеш да го победиш, само като му избягаш. Къде, къде – в Гърция. Там също има море, но няма подпорни стени, а и да има, не са наши, не ни засягат. Освен това Гърция предлага по-малко ядове за душата и повече радости за тялото – а какво повече за едни съвременни богомили!
