Десетилетията преди „голямата рецесия“ от 2008 година създадоха нереалистично очакване за света около нас. Според него, бъдещето трябваше да продължи да става все по-демократично, все по-богато и все по-глобално. Накъдето и да погледнеха хората, виждаха все повече възможности, все повече просперитет, все повече демократизация. И в това нямаше просто илюзия или инерционно и наивно пожелателно мислене. Фактите бяха достатъчно еднозначни. Последните десетилетия на 20-ти и началото на 21-и век наистина донесоха безпрецедентен икономически растеж по целия свят, свалиха от власт десетки автократи и въведоха демократични системи, ускориха глобализацията и постепенно я превърнаха в неотменим факт. Мисловна неизбежност бе очакването, че бъдещето ще продължи да бъда повече от същото. Нещо повече, бъдещето може да бъде единствено такова, предходните сривове и кризи отиваха в историята и непрестанния възход щеше да остане доминираща реалност. И когато бъдещето отказа да бъде такова, мнозина просто изпаднаха в паника и преобърнаха цвета и тоналността на това, което ни предстои. Внезапно, всичко стана тъмно и минорно, и нямаше как да бъде друго.
Общият политически оптимизъм дойде от дългата демократизационна вълна от 70-те до самия край на миналия век, която трансформира глобалната карта. В три поредни вълни, авторитарни и тоталитарни режими падаха като домино от латинска Америка до източна Европа и Азия. Световните информационни агенции бяха непрестанно пълни с образите на триумфиращи граждани, които свалят ненавистни режими и диктатори. Дори скептиците едва удържаха на изкушението да обявят обективна историческа тенденция на непрестанна демократизация. Все повече държави щяха да станат демократични, и все повече от тях трябваше да имат по-качествен демократичен режим. И после нещо се случи, тенденцията спря и дори частично се обърна. Мнозина просто нарекоха ситуацията „демократична рецесия“. Това понятие обаче е особено показателно, защото издава очакване за необратим, предопределен процес. Затова и случващото се е „рецесия“, просто временно стопиране преди демокрацията отново да тръгне по предначертания си път, да се върне към обективната история.
Стресът от демократичния блокаж идва от поне две посоки. Едната е свързана с нереалистичното очакване, че в някакъв бъдещ момент всички политически системи по света могат да станат демократични. По данни на Pew, през 1976 година, 62% от държавите са дефинирани като автокрации, а едва 25% като демокрации. Противно на демократичната паника, към 2016 година съотношението е не просто обърнато, а тотално променено: 57% на 13% в полза на демокрациите. 28% са определени като смесени системи. Казано иначе, само в рамките на четири десетилетия глобалното разпределение на типовете политически системи е напълно преобразено. Забавянето на демократизацията и забавянето на превръщането на смесените системи в еднозначно демократични такива едва ли е повод за екзистенциална паника. Няма съмнение, че последният демократичен скок просто няма да бъде безкрайно продължен и ще стигне някаква връхна точка. Вторият източник на стрес идва от промяната на очакванията спрямо самите демократични системи. Ако преди двайсетина години провеждането на свободни избори и някои конституционни промени бяха достатъчни, за да бъде обявена една страна за демократична, то от доста време това вече не е така. Казано иначе, за да се брои, демокрацията трябва да е не просто електорална, а изцяло либерална. При това самата дефиниция на „либерална“ се променя с голяма скорост през последните години: от конституционно-институционална към политика на идентичността и дълбоко вкореняване на малцинствени права. Надали е особена изненада, че този процес бързо срещна най-различни препятствия в много държави.
Този преход вътре в самите либерални демокрации е малко коментирана тема. Някои либерали просто не й обръщат внимание, за други всяко ново статукво е точно толкова ценно и истинно, колкото предходното и те просто автоматично очакват всички да го приемат. Различните състояния, доколкото се осмислят, са просто част от една установена, непоклатима и обречена от историята на успех традиция. По подобие на поклонниците на всяка идеология, и либералите просто отказват да приемат, че и тяхната има reductio ad absurdum, точка на пълно осъществяване, при която тя започва да става неразпознаваема. Или просто подкопава себе си, започва да се самоизяжда. В най-общи линии, либералната динамика в определен момент започва да проблематизира мнозинството в политическата система, независимо през какъв признак то е дефинирано. Разбира се, исторически към него има различни либерални подходи и отношение – от необходима основа и базова реалност за функциониране на политическата система до най-сериозната заплаха за индивида и груповите идентичности. През последните години обаче има поне три линии, които го подлагат на още по-системна атака. Мнозинството се делегитимира от три посоки. То е неизменния център на всеки национализъм, следователно трябва да бъде в крайна сметка деконструирано. То е в основата и на социалната дискриминация, която маргинализира другите, непрестанно множащи се групови идентичности и носи кодирана репресивност вътре в себе си. В крайна сметка не може да е друго. То в сърцевината и на културната дискриминация, която затваря нацията към вечно множащия се „друг“, затваря пътищата за интегрирането към нея на несекващото културно многообразие. По този начин, постепенно мнозинството се обезценява, превръща се в опасна реалност, без особена ценност само по себе си. Превръща се в продукт на кумулативния сбор на непрестанно множащите се групови идентичности. Затова и не е изненада, че през последните десетилетия основният натиск е за политики на тези немажоритарни идентичности.
Този преход е обаче спорен, труден, по него няма очевидно съгласие в повечето западни общества. Или е поне обект на остро противостоене, на шумен дебат, който продължава в момента и дори се засилва. Ултра-либералната реакция е да бъде обявена смъртна заплаха за демокрацията, с всички прилежащи исторически препратки, референции към всякакви предстоящи етически ужаси и безконтролна катастрофичност. По този начин възниква е контрапунктът на „демократичната рецесия и той е в необходимостта от „мажоритарна корекция“. Нейните поддръжници настояват на своето право на легитимна реакция на неспирните опити за деконструкция на мнозинствата в западните демокрации. Някои го правят със спасителен патос, с драматична културна поза, понякога и с неподходящи исторически препратки. Мнозина от тях подценяват рисковете на собственото си начинание и най-вече опасността от разпад на базовата институционална, плуралистична инфраструктура. Но е извън съмнение, че подобна реакция бе не просто очаквана, но и необходима.
