Животът е разсеян учител, разчита на ученика да внимава. Преподава ти важни уроци през случайни, непознати хора, незначителни случки, след което те връща в същия час, ако не ги разпознаеш. А после идва изпитът, на който става ясно дали само си чул урока или си го и усвоил. Тази седмица урокът ми се появи под формата на едно напълно неочаквано писмо.
Трябва да започна случката с признанието, че вече нямам нерви за фалшивите сайтове, чиито новини шестват в социалната мрежа. Вече не мога просто да ги отминавам с крива усмивка. Така стана и този път. Жена, ще я назова с инициалите Й. Г., беше публикувала новина, комбинирана от очевидни лъжи и тук-там очевидни причини за лъжите. Написах: това е фалшива новина, както и всички останали в този сайт.
Човек не бива да си прави труда да отправя такива предупреждения, ако на профилната снимка има цвете, пейзаж или домашен любимец. Но в случая се виждаше симпатична и интелигентна жена. Тя обаче се ядоса, попита: „Вие за метафори чували ли сте?“. Трябваше да отговоря: „Госпожо, новината се състои от факти, а не от метафори.“ Получих категоричен отговор: „Моята стена не е информационна агенция, публикувам неща, които ме вълнуват.“
Тук разговорът приключи, нямаше смисъл. Схватката беше кратка, а изводът от нея изобщо не беше в полза на журналистическата професия. Тази жена се вълнуваше от фалшива новина, имаше нужда от фалшива новина, имаше потребност от нещо, което не е в правилата на нормалната журналистика. Не че журналистите не грешат. Самата аз също греша, но никога умишлено. А тук ставаше дума за конструирана фалшивка. При това положение журналистическата професия изглеждаше ненужна. Излишна. Така и написах в социалната мрежа: „Отчайващо е, че хората вече нямат нужда от журналистика. Нямат нужда от истини и позиции. Те имат нужда от думи, които да удовлетворяват гнева им.“ И описах накратко повода за това отчаяние.
Два дни по-късно в пощата ми имаше писмо с подател Й.Г., непознатата от моята случайна във фейсбук среща, която се беше превърнала в кратка престрелка. Това, което сте написали след нашето пререкание, ме накара да се замисля – пишеше ми Й. Г., – за това нужна ли е моята професия? И споделяше, че публикуваната от нея фалшива новина, я развълнувала, точно защото чувствала, че нейната професия вече не се оценява, подритва се като нещо излишно. Но – уверяваше ме тя, – никога не е мислила, че журналистиката е излишна, тъй че нямало основание за моето съмнение. Нейното обаче оставало.
Странно писмо. Бяхме се сблъскали две жени с различни професии по неведомите пътища на фейсбук, бяхме си казали ядни думи /наддумването е начинът да си говорим в социалната мрежа/, след което аз бях публично признала професионалното си отчаяние. От моя страна – слабост. След което тя ми беше написала писмо, признаващо нейното отчаяние, че е ненужна като професионалист. От нейна страна – слабост. Когато в спора се правехме на силни и общо взето се перчехме една на друга, бяхме от двете страни на помитащо течение, за което не се виждаше брод. Когато си признахме отчаянието и слабостта, разбрахме, че и двете сме от едната страна – тази, на която животът всмуква в някаква безпощадна мелачка усилията и изхвърля ненужните старомодни атрибути като знания, професионализъм, почтеност, дълг, обществена отплата. В позите си с тази жена бяхме възможно най-различни, но бяхме еднакви в оголеността си до отчаяние.
Защо тогава толкова неотстъпчиво си играехме ролите в кратката схватка в началото? Защо аз я възприемах като силата, която унищожава моята професия, но и тя мен по същия начин? Урокът беше видим: колкото и да не искаме да си го признаем, нашите малки войни най-често са предизвикани от това, че изживяваме себе си като слаби, а другия като насилник. Затова заемаме геройска поза, мобилизираме адреналина си да победим по-силния. Не знаем с какво се бори и от какво се бои той в момента, не подозираме неговите страхове и тревоги, изобщо не си даваме сметка, че той също си ни представя като насилник и е събрал цялото си остроумие, мобилизирал е иронията си, за да се справи с нас и така да потвърди личната си легенда, че не, няма да се даде толкова лесно.
Защо ви занимавам с тази незначителна случка? И вие със сигурност имате такива всеки ден – ако не в социалната мрежа, то на работа, на опашката в магазина, в приятелската си компания. Точно затова ви занимавам. Защото всички ние не си даваме сметка колко от енергията ни изтича в подобни разпри, в които участват не нашите слабости, а нашите геройски пози. Достатъчно е единият да каже една остра дума, за да получи в отговор две. На които ще отговори с три, но ще бъде улучен от четири…
Нали разбирате колко наивен е този текст? Той не анализира значимо политическо събитие, не заклеймява корупция, не иронизира смешните хора, от които зависят не само цели страни, но и съдбата на света. Той се занимава с нещо толкова дребно от политическа и икономическа гледна точка, че не би влязло и в най-разширената новинарска емисия. Той се занимава с това за какво харчим нашата енергия, колко смислени са нашите реални и виртуални битки, колко истински или въображаем е нашият опонент, ако го преценяваме по позата, зад която е скрил тревогите, страховете си. И какво печелим от наддумването, от меренето на ирониите си, от преборването на моя сарказъм с твоя.
Познавам добре това поведение, практикувам го. Но проблемът не е личен, масов е. Всички ние неколкократно всеки ден влизаме в миниатюрни войни, които изпиват силите ни. Понякога отплатата е, че получаваме подкрепата на малки армии от приятели и съмишленици, които също очакват да бъдат подкрепени в подобни случаи. Колко време е нужно да се научим да живеем заедно, без да си изпиваме силите взаимно? В забележителната книга „Сапиенс“ Ювал Ноа Харари дава отговор, който не съм и допускала. Човечеството живее в големи групи от 10 000 години, когато хората започват да отглеждат земеделска продукция, усядат на едно място, правят си къщи, устройват селища. Преди това са бродели в малки групи до стотина в ловуване и търсене на плодове, корени. Това е продължило много векове. В големи групи хората живеят само – само! – от 10 000 години, а това време не е достатъчно, за да изработят у себе си чувство за сътрудничество в големи общности. Хората все още търсят уюта на разбирателството в малките групи, все още само там имат умения да живеят в сътрудничество, смята проф. Харари.
Това е теория, вероятно една от многото. Но е достатъчно да се огледаме и ослушаме, за да видим доказателства за нея и близо, и далеч от нас. И колкото повече се ускорява животът, толкова повече са доказателствата. Чудя се кое може да ни приучи да живеем в сътрудничество – само времето ли? Или опасността, че ако не усвоим това умение, ще загубим пространството и тогава времето няма да има вече никакво значение? Приличат ли отношенията между огромни държави на отношенията между две случайно засекли се в социалната мрежа жени? И ако е така – ще постъпи ли първо едната по начин, по който после и двете да разберат урока?
