(P.S. Не забравяйте, че имаме и балистични ракети)
Марио Русинов е стажант в програмата на Редута.бг с ръководител Владимир Шопов
“11 климата, хилядолетна история и забележителна култура.” Така би могла да звучи туристическата визитна картичка на Иран в една паралелна вселена, в която цари мир и щастие. В тази, обаче, в която доминират real politik и непрестанния баланс на силите, персийската картичка звучи по-скоро по следния начин: “теократична република, рай за младежите и техните организации, търсещи някой риал – да се нахранят, облекат и да
си купят малко C4. P.S. И не забравяйте, че имаме и балистични ракети”. В духа на последното звучат и картините, с които Иран настоятелно успя да си отмъкне медийно време в предходните няколко месеца – било то с небесните кръгчета, които българският премиер бе принуден да прави или пък пасивната “реклама”, която персийската държава получи покрай спонсорирането и поддържането на йеменските хути. Все пак,
тези събития се случиха на фона на други процеси на нарастващ конфликт и вледеняващ се тон между Запада и Иран. Процеси, чиито конкретни измерения се изразяват в готовността на американския президент Доналд Тръмп да изтегли САЩ от
сключената сделка между Иран и 5-те страни от Съвета за сигурност (плюс Германия и ЕС) за „олекотяване“ на ядрената им програма, последвалата заплаха на новия командващ военния флот на Иран да изпрати военни кораби в Мексиканския залив и
наскорошните изявления на Франция и Германия, че Иран трябва да предприеме спешни мерки за ядреното си обезоръжаване. Въпросът е защо точно сега се обтегна тази игра на “надцакване”и до каква степен тя ще произведе сериозни и трайни резултати в отношенията между двете страни на конфликта? Сякаш видимото разведряване на отношенията през 2015 година е в далечната история.
Смяната на президента на САЩ промени хода на събитията. Още в рамките на президентските дебати през 2016 година, републиканският все още кандидат-президент обещаваше да промени политиката в Близкия изток. И не излъга. Сравнявайки администрацията на Обама, която беше главен двигател на сделката с Иран, с тази на Тръмп “лъсват” огромни различия в двете доктрини за външна политика. Където първият виждаше “врагове” или най- малкото силни съперници като Русия, там вторият вижда място за сътрудничество, където демократът виждаше “исторически напредък” и израз на сила с правенето на сделка с Иран, там републиканецът вижда кървава сделка с “престъпен режим, който говори открито за масови убийства” и на последно място, където Обама виждаше “сложна връзка”, но със сигурност не и приятелство със Саудитска Арабия, там Тръмп видя бизнес възможност за сделка за оръжия 110 милиарда щатски долара и “отваряне на нова глава на отношения”. Откъде обаче идва мотивацията за подобнa смяна на линията? От една страна, Тръмп спечели изборите като антипод на статуквото, в това число и на идеите за външна политика, а от друга, чисто реалисткият поглед, който Тръмп изразява в отношението си към Близкия изток може да намери своето обобщение в тезата на Хенри Кисинджър, че унищожаването на ИДИЛ ще създаде вакуум, който някой трябва да наследи (интервю от август 2017-та) и това ще е “Иранска радикална република” и така ще се наклони баланса на силите в региона в тяхна полза. Американският президент и съветниците му се страхуват, че предстои пренареждане на силите в региона и връщането на санкциите ще задържи статуквото.
В този смисъл, какво точно означаваше ембаргото върху Иран, което бе факт до 2016 година? Това е де факто задържане на икономическия растеж на персийската държава, правейки я по – слабата страна в регионалния конфликт. Когато на 16 януари тази година вдигнаха санкциите, Иран започна да става или да създава заплахата, че ще е неудържима сила. Според данни на International Banker, само след първото тримесечие на тази година БВП нараства с 4.4% и това е въпреки факта, че още няма право да търгува с щатски долари, когато извършва транснационални транзакции. През юли иранската държава подписа споразумение на стойност 4,7 милиарда с френската компания Тотал и китайската CNPC за изграждане на съоръжения за добиване на природен газ в Южен Парс. Hе закъсняха и предложения от Индия (които са най- големият бенефициент на ирански петрол) за развиване на нови петролни и газови находища с инвестиции до 11 милиарда долара. При това положение може да се види откъде идва страхът на останалите играчи. Повече пари, значи повече оръжия, било то за техните хора или за фундаменталистките им приятели зад граница. И ако тезата на Кисинджър е вярна, а тя е вярна, доколкото стимулира политическите реалности да вземат един или друг развой на събитията, то не е изненада, ча Тръмп взима такива решения.
Последен „пирон в ковчега“ на ядрената сделка, но пак в същия дух на аргументация засяга Израел. “Горещият картоф” на Близкия изток, който по много причини традиционно се радва на позитивно внимание от САЩ се смята за единствен демократичен режим в региона, в страната има силно еврейско лоби, което последно бе видимо при наместването на най – новото парче от пъзела на “доктрината Тръмп” с признаването на столицата й и обявяването на построяване на нова американска база там. Израел е обект на регионален неприязън по различни исторически причини, нещо, което е видимо от факта, че повече от 57 държави приеха Източен Йерусалим за столица на Палестина като отговор на американската политика. В рамките на недоброжелателния тон в региона, най- голямата заплаха Израел вижда в шийтския Иран. С други думи, два съюзника на Америка, според „доктрината Тръмп” са застрашени от предстоящ икономически, а оттам и от военнен и политичеси възход. В този смисъл, американският президент съзря санкциите като средство за противопоставяне на този възход.
Какви ще са дълготрайните последици от всички тези събития? Докато финансирането на хутите (които подозрително се оживиха последните месеци) и раздаването на балистични ракети (доклад на ООН) е плод на регионални интереси, то изпращането на военни кораби в Мексиканския залив не е просто картинка от пейзажа. И всичко това придобива по – голяма релевантност на поне две нива. Първо, своеволията на Тръмп официално не са подкрепени от останалите участници в сделката, макар че последните изразяват упрек към Иран за програмата й, което си е малко повече от обикновената “съпружеска кавга” и е възможно да има по-нататъшни негативни последствия. Второ, охлаждането на отношенията между Иран и Запада е повод за притеснение, най – малкото, защото Иран вече е „вкусвал горчивия сок“ на изолацията, а сега дори Русия бие отбой от техните отношения. На 14 декември Руската федерация обяви, че премества посолството си от Йемен в Саудитска арабия, заради заплахата, която хутите представляват. В контекста на тези отношения не е неразумно да се предположи, че по-радикалните движения в Иран ще започнат да придобиват легитимност в очите на иранците. Сегашният президент на Иран, Хасан Рухани, който бе и главния преговарящ за сделката, може и да е либерално и про – западно настроен (особено сравнение спрямо опозициионите течения), но едно отдръпване на САЩ от договореното статукво не стои добре в управленското му CV. Макар да спечели изборите тази година с убедителна преднина, има предпоставки тя да спада. Проучвания на Iranpoll, проведени преди изборите тази година сочат, че нагласата на над 40 % от участниците в проучването е, че първият му мандат (2013-2017 г.) не е подобрил икономиката на страната. 72 % от респондентите смятат, че ядрената сделка “не е подобрила живота на средностатистическия човек”. Издания като „Strategic Survey“ твърдят, че над един милион души са изпаднали под линията на бедност по време на същия период. Нещо повече, вторият участник в президентската надпревара, Ебрахим Райзи, който взе цели 38 % от гласовете е изключително консервативно настроен. Част от платформата му бяха предложенията за полова сегрегация, ислямизиране на университетите и цензура на западната култура, а в своите речи Райзи изразяваше идеята, че икономическите санкции не само не са спънка за благосъстоянието на страната, а са ключ към преодоляване на неравенството, с аргумента, че това ще сплоти иранският народ да се труди по-интензивно и отдадено, за да си осигури добър живот.
Площадните призиви за смърт на Хаменей (религиозният лидер) и Рухани от последните седмици са достатъчно красноречиво доказателство за последиците от санкциите на Тръмп. Средностатистическият иранец не разбира от битки за влияние и от баланс на силите. Да, идеологическата битка със Саудитска Арабия и Израел са част от градската митологема, която изгражда иранското национално съзнание, но не са „хлябът на масата му“ (който липсва при значителен брой хора) и не е учудващо, че протестите са против иранското военно присъствие в Сирия, което не засяга непосредствено интересите на теократската република. В крайна сметка, първоночалните протестите бяха задушени. Авторитарните обръчи се свиха с бясна скорост, за да се подсигури това. Например, социалните мрежи и апликации се затваряха една след друга, а равносметката е 21 загинали и 3700 ареста. Формалното спиране на протестите не означава много, защото те са просто най – скорошното проявление на латентните настроения в иранското общество и показват, че иранците са готови да стигнат далеч. Коментаторите се опасяват, че протестите по мащаб и интезивност могат да се сравняват с тези от 1979 година.
Съмнения, че ако Тръмп не срещне законови пречки „ще удари на масата“, за да се въведат повторно санкциите няма. Той дори вече го направи в по – малък мащаб като наложи рестрикции към частни лица и ирански компании, участващи в развитието на ядрената програма (5 януари). Ако едно от постиженията на Рухани рухне, с нея вероятно ще последва и мандата му, а Иран ще изпадне в консервативна спирала и ще се самоизолира. Колкото до европейските партньори на Тръмп, макар и да зависят от военния потенциал на САЩ и те имат своя праг на търпимост. Теглейки чертата на геополитическите интереси на Америка, Тръмп поема огромен риск, а именно да (по)бутне от власт относително либерален и прозападно настроен режим (за иранските стандарти!). Както показват предходните събития, режим, който далеч не е неуязвим. Последното, което може да иска американският президент е да си „мери бутоните“ и с иранските конвенционални и неконвенционални оръжия.
