Десет години не бях ходила в Турция и този път имаше нещо различно, когато казвах, че съм от България. Да, както и преди веднага казваха „комшу“, но след това добавяха „България – мафия.“ След третия продавач в магазинче по търговската улица на Мармарис, попитах четвъртия „Защо мафия?“ Дали от интонацията, дали от жеста на тялото той разбра въпроса и отговорът му беше: „Далавера, далавера!“ Че покрай пазаренето турските търговци са развили невероятен нюх към продавачите е известна истина. Затова не ме оставиха безразлична тези „мафия“ и „далавера“, мислех си откъде са се появили в далечния Мармарис. Да беше Одрин, където сме известни с интереса си на едро към перилни препарати и цигари без бандерол, а то в курортен град на огромно разстояние от границата ни. Едва ли информацията идваше от вестници, по-скоро се носеше във въздуха, като всяко нещо, за което малко се пише по вестниците. Няма да правя капитални изводи за имиджа ни у съседите, но горчилката си остана – това мислят за нас комшиите.
В Англия обаче го написаха във вестниците – че в България има расизъм. „ Категорично осъждам и поведението на част от присъстващите на стадиона. Недопустимо е България, която е една от най-толерантните държави в света, и хора от различни етноси и религии живеят в мир, да се свързва с расизъм и ксенофобия“ – това пък написа в страницата си във фейсбук министър-председателят Бойко Борисов.
Изглежда митът, че България е една от най-толерантните държави ще погине последен, а премиерът Борисов ще вярва в него почти колкото Симеон Сакскобургготски вярваше, че сме народ с прословуто трудолюбие. И не, не е ирония – Бойко Борисов наистина вярва в българската толерантност, защото има толкова сбъркани представи за толерантност, че всяко що-годе приемливо поведение му изглежда толерантно. Все пак това е човекът, който каза „Ние, мъжете в ГЕРБ, харесваме жени“ и това му изглеждаше много остроумно. Това е и човекът, който управлява в коалиция с т.н. патриоти, чиито грехове към толерантността са в много пъти повече от каквито и да било техни заслуги и достойнства. Негов вицепремиер беше човек, който беше готов да нарита една баба на българо-турската граница и се възмущаваше, че си знае правата да гласува с интонацията и изражението на просташките вицове за тъщата. (Абе една жена виси от терасата ти, съседе. „Ааа, не е жена, тъщата е.“ Че се и държи здраво мръсницата!) В този порядък от толерантност е и отношението на българските управляващи към прайда, към циганите, към жените, към инвалидите, към всеки по-слаб, по-различен, по-уязвим. Да ударим слабия, за да изглеждаме силни! Да унижим уязвимия, за да се престорим на неуязвими! Да обидим различния, за да намерим уют в еднаквостта на тълпата! Да ритнем просяка на улицата, за да не ритаме просяка, който усещаме у себе си! Да забраним хомосексуалните, защото едничкото ни достойнство, дошло даром от природата по рождение, е, че по щастлива случайност не сме хомосексуални! Този манталитет днес у нас е преобладаващ и все по-трудно е да се крепи мита за толерантността върху историческия сюжет за спасението на българските евреи.
Като на сцена този манталитет беше демонстриран в неотдавнашно издание на „Референдум“, на което Волен Сидеров изпили нервите на участниците и зрителите. Няколко души в студиото чуха репликата му, че Ангел Джамбазки според Волен Сидеров е гей и нито един не каза: „И какво от това? То какво отношение има към каквото и да било повече от това, да речем, че е пъстроок? С какво тази евентуално достоверна лична подробност заслужава да бъде оповестявана повече от цвета на чорапите му.“ Никой не каза нищо подобно, а това беше на практика същински скандалното в предаването и добре, че Георги Лозанов го каза, за да се чуе поне един нормален глас в тази ненормална истерия.
Да си спомним какви бяха последствията от хитлеристкия жест за поздрав в снимка на човек от президентството – никакви бяха. Било шегичка, приятелска закачка, невинна простотия. Да си спомним как беше изкривена и обезобразена Истанбулската конвенция, как беше наложено някакво перверзно разбиране на термина „джендър“ с основните интернет усилия на човек, работещ в Министерството на отбраната. Да си спомним страха от норвежки гей двойки, разпален и поддържан усърдно от същия чиновник, който изпразни за минути училища в Сливен, Ямбол и други градове, но после се оказа, че чиновникът бил невинен като сълза, даже обиден от хвърленото върху него подозрение. Единственото възмездие за този некадърен театър ще бъде, че огънят, който Бойко Борисов търпи в името на коалицията си с т.н. патриоти, ще изгори и неговата черга. Той не вижда, че тя вече се е подпалила.
Трудно е да бъдат изброени всички прояви на нетолерантност от страна на управляващите в последните години. Но две неща са видими с просто око: първото – управляващите ни до такава степен нямат понятие от истинска толерантност, че дори не проумяват, когато са нетолерантни, второто – тенденцията за нетолерантност се увеличава. Защото и изпитанията за толерантност се увеличават в днешния ни раздвижен свят – за необразования и уплашен човек на фона на бежанската заплаха ген. Луков изглежда като храбър защитник, нали така? А има ли заплаха, винаги ще се намери кой да я преувеличи, за да я употреби.
Заглавията в европейските вестници на следващия ден след мача можеха и да не бъдат толкова жестоки към България. Ако след първото спиране на мача полицията беше разчистила онази чернориза бандичка с хитлеристките поздрави. Ако просто си беше свършила работата навреме и на място. Нямаше да има второ спиране на мача по същата причина, нямаше да има и грозни обвинения към България от страна на европейските медии. Само че за това се иска в институциите наистина да има осъзнати стандарти за толерантност и силите на реда да действат по силата на нарушените стандарти, а не по силата на спешни команди дни след като цяла Европа говори за България като за расистка държава.
И ето точката, в която се пресичат двата сюжета – онзи от Мармарис и този от стадиона. Момчетата с нацистките жестове са удобни момчета. Те ходят, където се наложи – на протести или на контрапротести. На тях се разчита много, възможно най-много – включително и за избора на главен прокурор. Ако България е мафия и целта й е единствено далаверата, както твърдят комшиите, как да не ги обгрижваш тези полезни момчета, как да не ги пазиш, щом ти помагат мафията и далаверата да процъфтяват. И всичко това е срамно само за нас – за избягалите ни в Европа деца, които се червят пред такива вестникарски заглавия, и за останалите тук, които се утешаваме, че сме невинни, защото ние сме толерантни, ние не сме от властта. Толкова сме толерантни, че търпим дори нетолерантна власт.
