Почти не минава ден без някой от участниците в предстоящите местни избори да не обяви, че очаква и влиза в една от най-мръсните политически кампании. Това очевидно ще се окаже обект на пълно съгласие още в самото начало на състезанието. Основанията за това притеснение са очевидни и вече добре документирани. Покафеняването на нашите медии върви с безпрецедентна скорост, те отдавна излязоха от сферата на икономиката и бизнеса и се превърнаха в субсидирани печатни или електронни бухалки, с които може да бъде пометен всеки. Случката с кандидата за кмет на София на „Демократична България“ е само последното по хронология подсещане за публичната среда, в която вече се намираме. На някои места вече стартира и войната със социологически данни. Например, в Пловдив, двамата основни кандидати започнаха да се замерват с прогнозни данни от конкурентни агенции и това надали ще приключи преди самия вот да мине. На много други места „ритането по кокалчетата“ и подготовката на контролирания вот отдавна е факт. Местните избори в България винаги са се отличавали с особена безскрупулност и подигравка с всякакви правила и норми. Идните седмици няма да се изключение.
Всички знаци сочат към отсъствие на сериозен разговор за самоуправлението и местната власт и по време на тази кампания. Единствената по-структурна идея дотук бе по-скоро подхвърлена от Мая Манолова по отношение на бюджета на столична община и се състои в това отделните общини да получават пропорционални суми според населението в тях. В нейната платформа има фиксирано обещание за „децентрализация на ресурси към районни администрации“, но няма по-конкретни идеи. Както се е случвало и много пъти при предходни местни избори, „силните на деня“ направиха поредно полу-обещание за финансова реформа и изграждане на по-реален управленски капацитет. Непоклатимата реалност е, че българските политици печелят от прекомерната централизация на нашата управленска система и не показват никакви признаци на желание за промяна. Те имат за цел да са непрестанно в състояние да притискат местните власти, за да не им създават проблеми. Те искат от тях да са проста трансмисия на волята на централната власт, да играят единствено ролята на безпомощни пионки и да отнасят вината при необходимост. Затова и няма да чуваме за промяна, за преформатиране на правомощия, за интегриране на общини в по-широки региони, за подобряване на управленския капацитет, за нуждата от създаване на много по-адекватни поднационални структури, каквито съвременният свят изисква.
Има обаче едно установено възприятие в обществото ни, което подпомага и улеснява поддържането на сегашната свръхцентрализация. И то е, че страната е трайно и необратимо феодализирана и отдаването на правомощия надолу единствено ще бетонира допълнително тази смъртна хватка върху хората. Нови правомощия просто означава повече сила в ръцете на малцината феодали, овладели различните териториални парчета на България. Този аргумент стопира или поне дълбоко разколебава всички поддръжници на някаква трансформация и това е факт от много дълго време. Според него, повече самоуправление просто ще умножи ресурсите и контрола на тези, които вече владеят местните общности. Няма съмнение, че подобна нагласа има не само основание, но и предостатъчно примери от политическата история и настояще на страната. Нещо повече, има допълнителни тенденции, които правят ситуацията още по-безнадеждна. Изчезват местните медии, все повече местни бизнесмени или се предават или просто продават и напускат. Публичните структури са често парализирани и малцина са склонни да вървят срещу течението. Не са много и хората, които мислят за местната власт като нещо повече от ремонти, пътища и социални плащания. Но сегашното статукво все повече е тежко препятствие пред отчетливите тенденции, които трябва да използваме като общество, за да осигурим бъдещо развитие и просперитет.
Може би най-съществената е превръщането на градовете в основен субект в глобалната икономика. Разбира се, това засяга най-вече добре познатите ни метрополиси в САЩ, Европа и Азия, но не само. В Европа, например, множество по-малки столици и средно големи градове постепенно се превръщат в самостоятелни играчи, които се препозиционират, създават нова идентичност, търсят популярност, формират собствена външно-икономическа стратегия и дори собствена дипломация. Самият глобален бизнес търси новите си дестинации за инвестиции през няколко нива като националното е само едно от тях. Например, това е все по-валидно за различните азиатски инвеститори и държави, които развиват отношения с поднационалните нива в отделните държави. Такава е практиката на китайците, но не само. Корейският бизнес има идентичен подход. В конкуренцията за инвестиции, внимание и ресурси, градовете все по-малко оставят съдбата си в ръцете на националните политици и техните политически и институционални игри. Активното създаване на региони е друга съществена тенденция, която може да бъде видяна на все повече места. Това не е новост във федерални държави като Германия например, но селективното интегриране на определени градове и техния хинтерленд е от нарастващо значение. Те генерират мащаб, ресурси, пазар, видимост и допълват градските стратегии за развитие. И двата процеса обаче предполагат относително високо ниво на децентрализация, на политически и институционален капацитет, на финансови ресурси. Все по-често и във все повече държави местните власти просто не са съгласни да оставят съдбата си на националните политици и тяхната благословия. Просто защото светът, в който вече живеем изисква много повече от това и защото просперитетът все по-малко ще зависи от националната държава и нейната икономика. Местните политици в много държави вече не се нуждаят от повече доказателства за това.
Местната власт и нейните позиции, правомощия и ресурси е поредната голяма тема на настоящето и бъдещето, която просто остава дълбоко блокирана и замразена в българското политическо и публично пространство. За националните ни политици е удобно да я държат в подчинение, за местните феодали е удобно да я държат в захват, за нашенските олигарси със сигурност е удобно да я крепят като отслабена и лесна плячка. Големите губещи са самите граждани, които са не просто обект на често отвратително местно управление, но и са лишени от инструменти и перспектива за промяна. Блокажът идва и от широкоразпространеното разбиране, че повече местна власт не е нищо повече от повече власт за местните феодали. Това сякаш слага точка на всякаква мисъл, дискусия и разговор за отлепването от сегашното статукво. И този аспект на политическата ни система е замразен в негативна спирала и е обърнат в посока точно обратна на тенденциите в съвременния свят. В него, развитието и просперитетът са все повече въпрос на поднационална активност, на ниво градове и региони. Това означава нов баланс между национална, регионална и местна власт, ново разпределение на правомощия, способности и ресурси. Извън България, тази динамика е очевидна. Въпросът е дали в някакъв момент някой тук ще има куража да тръгне в тази посока. Очертават се поредни избори на които едва ли ще открием положителен знак за нещо подобно.
