Имаше едни времена, в които в България си говорехме за догонване на Запада. Дълго време след падането на Берлинската стена живеехме с амбицията и презумцията за постепенно изравняване с него. В значителна степен, цялото усилие след 1989 година бе мотивирано именно от тази перспектива, а членствата в ЕС и НАТО се явяваха инструменти на тази трансформация. Това обаче постепенно се промени. Нашият батак се оказа много по-неподатлив на промяна, а присъединяването ни към големите клубове постепенно притъпи натиска за реформи. Обществото ни сякаш се раздели на три – малцина, които продължават да настояват дълбоката европеизация да се случи; много, които изгубиха търпение и просто си „взеха шапката“ и такива, които постепенно „преоткриха“ българското през бутафорен патриотизъм, неспособен да търпи критика и да приеме проект за, поне частична, външна модернизация. Културата на този нов провинциализъм е вече ежедневие, а неговата агресия все по-настъпателна. Ще познаете странната промяна и по това, че разговорите за бъдещето изчезнаха. Вече си говорим единствено за миналото. Пълзящата маргинализация на страната е логично последствие, с което възможностите за същностна интеграция и синхронизация с европейските общества непрестанно ще намаляват.
В нашето колективно въображение съществуват основно две концепции за това как да се случи догонването на западно-европейските общества. Едната бе по-скоро институционална и включваше закачването на страната към основните западни политически, икономически и военни структури. Оттам, постепенно и едва ли не автоматично, нещата трябваше да се случат от само себе си, чрез правни норми, социализация на елити и граждани, трансфер на институции, време и т.н. Този модел продължава да има особена популярност сред по-просветената част от нашето общество, но бавно и сигурно губи почва под краката си. Втората концепция е по-разпространена сред обществото и най-грубо и битово гласи – „дай ми пари, аз акъл си имам“. С други думи, разликите в развитието между нас и останалите се дължи на финансов, ресурсен дефицит, а не на култура, навици, институции, политики. Това поп възприятие остава много често срещано и дори се усилва чрез новия провинциализъм. Нещо като слогана на една бира – „няма по-добро от доброто тук“, който се опитва да прихване именно това изместване на нагласите. Така или иначе, и двата подхода зациклиха, а въпросите за евентуалното догонване не просто вече не се чуват, но дори започват да предизвикват раздразнение чрез имплицитното напомняне на собствената ни статика.
Все повече обаче разликите в развитието на икономиките и обществата ще идват от намирането на иновативни управленски решения на все по-сложните проблеми, които ни заобикалят. Общото политическо зацикляне от последните десетилетия има множество обяснения, но сред най-убедителните е управленската парализа и безпътица, в която се оказаха много държави. Тя има различни причини с различна валидност за всяка една от тях. Краткият списък включва прекалено широкия центристки консенсус, който притъпи идейните различия и ограничи набора от подходи и политики, предоверяването в западните общества на успешната рецепта от годините на ранната глобализация, относителното отслабване на националната държава чрез постоянното търсене на управленски решения чрез делегиране на правомощия на наднационални структури и други. Всичко това се случваше с успоредната нарастваща сложност на основни политически въпроси – генериране на растеж, сигурност, преодоляване на прекалено голямото неравенство, осигуряване на работещи публични услуги с по-малко бюджети и при повече клиенти и т.н. Повечето страни продължават да се намират в тази управленска парализа и не могат да излязат от нея, а други, като България, почти и не се опитват и са се оставили на общото политическо течение. Някои обаче са далеч по-креативни и гъвкави и търсят решения. Едно от тях е чрез различни експерименти на нови политики.
Повечето хора вече са чували за идеята за универсален базов доход и опита за неговото въвеждане във Финландия. Моменталното обяснение бе свързано с прословутия скандинавски егалитаризъм, който неизбежно ги тласка в тази посока. Всъщност, става дума за управленски експеримент в рамките на нещо, което мнозина наричат министерство на експериментите. Experimental Finland е звено към кабинета на министър – председателя, което се ръководи от министъра за местно самоуправление и публични реформи. Експериментите са разделени тематично и са структурирани в няколко големи направления: дигитализация и дерегулация, реформи на системите за публични услуги, био икономика, знания и образование и други. Някои от най-интересните актуални експерименти са базовия доход, тестване на модели за дигитализация на местните услуги, тяхното интегриране и оптимизиране, въвеждане на ваучерни системи при някои публични услуги, подобряване на бизнес средата и други. Това звучи доста абстрактно, но някои по-конкретни проекти дават по-пълна представа. Например, в рамките на един от тях е създадена дигитална платформа, която помага на пристигнали студенти в нов град. През нея те могат да задават всякакви въпроси на администрациите по различните теми и проблеми, свързани с техния бъдещ живот в новата общност. Друг експеримент е създаването на автоматизирана платформа за достъп до информация чрез устно задаване на въпроси при използване на система за изкуствен интелект. Или пък, система за автоматично архивиране на документи в здравеопазването, което ръчно отнема до 40% от времето на доктори и сестри.
Малцина знаят, че Китай е сред страните, които най-активно експериментират политики. Те започват успоредно с програмата за реформи на Дън Сяопин през 1978 година и продължават до настоящия момент, макар техният обхват да намалява през последните години от управлението на Си. Например, през 2010 година в страната се тестват около 500 управленски идеи, но към 2014-та техният брой спада до малко над 200. През 2016 година те се свиват до едва около 90. Много от най-знаковите решения за промени в Китай са първо тествани на регионално и местно ниво, анализирани и едва тогава превърнати в национална политика. Например, това е валидно за допускането на запазване и продажба на известно количество селскостопански продукти на пазарен принцип или пък прословутите свободни икономически зони, които на практика стартират големия индустриален скок на страната. Още по-малко са тези, на които им е известно, че страната дори експериментира със свободен вот на местно ниво между предварително одобрени кандидати без да са задължително членове на комунистическата партия. Това се доближа до сингапурския модел, макар вероятността от приемането му на национално ниво да остава почти нулева. Така или иначе, Китай остава сред страните, които най-активно тестват всякакви идеи и по този начин осигуряват гъвкавост и адаптивност, която само ще му бъде от полза през идните години.
Все повече политици и предприемачи разбират ключовата важност, която експерименталното управление има в глобалния век. За все повече въпроси не могат да бъдат намерени очевидни и лесни решения и мисленето out of the box ще бъде решаващо за развитието на бъдещите икономики и общества. Контрастът с България започва да става стряскащ. Тук сме свидетели на пълен срив на политическо и административно ниво, няма съществен процес, който да е обект на активно и осмислено управление, вече дори не се „гасят пожари“. Захватът на държавата от няколко души е такъв, че самото понятие за управление губи смисъл. На видимите позиции са инсталирани роботизирани, лесно заменяеми анонимници, чиято функция се изчерпва с това да изпълняват волята на своите господари. В този смисъл е въпрос на време дори базовото функциониране и съществуване на държавата да бъде необратимо подкопано.
