Очакваното предозиране с прегръдки, фанфари, медийни плонжове и фалшива еуфория започват да маскират случилото се на срещата на върха в София за западните Балкани. Независимо от големите очаквания, в крайна сметка събитието се оказа много шум за малко. Правителството тотално изпусна управлението на очакванията за нея и накрая изпадна в почти комичен ентусиазъм като, до голяма степен правилно, просто разчиташе на неграмотността на журналистите, които не успяха да сглобят смислена картина и интерпретация на събитията. Късните драми с пакета за превозвачите пък вкараха срещата в утвърдения мелодраматичен управленски жанр на Бойко Борисов и дадоха на „патриотите“ поредна платформа на веят байрака пред слисаната аудитория. Добре поне че Лиляна Павлова не реши да захване темата за броя на ядките в продаваните западни шоколади по нашите земи.
Положителните неща от проведената среща са няколко. Темата за западните Балкани бе върната в дневния ред на ЕС, поне за известно време, а администрацията намери фокус, около който да се организира за времето на председателството. Избегната бе опасността от преливане от приоритети, които в крайна сметка тотално да размият шестте месеца на България начело на организацията. Българските граждани добиха малко по-плътно усещане за функционирането на съюза, някои сигурно са били доволни да видят целия политически елит на Европа в София. Пословичната неприязън между Захариева и Павлова остана на заден план и поне не попречи на организацията на срещата. Хората имаха поне конкретен повод да се замислят за мястото на страната ни и изминатия път. И дотук.
Всъщност, ние не успяхме да получим нищо съществено от това, което искахме. Няма ангажимент за разширяване, а единствено потвърждаване на перспективата за членство, дори самата дума не присъства в текста. Няма дори индикативна дата, нито по-цялостна времева рамка. Анексът към декларацията е „copy – paste“ на различни документи, без фиксирани финансови ангажименти и неясна институционална рамка за изпълнение. Цялостният език на документа просто „прехвърля топката“ в полето на държавите от западните Балкани и придава дълбока условност на самия процес. В провеждането на самата среща няма нищо историческо, тя не е прецедент, нито пък е прецедент общуването между представители на Сърбия и Косово, за това от доста време има протоколна формула. На практика, всяко председателство има поне едно желание, което останалите изпълняват. В нашия случай, това бе темата за западните Балкани. Всъщност, срещата предостави удобен повод на страни като Франция изрично да формулират своето несъгласие с разширяването през идните години, дори десетилетие. Езикът на Макрон в това отношение бе по-силен от предишни негови изказвания по темата. Туск пък въведе понятието „проблеми на глава от населението“ и директно отхвърли аргументите на Борисов за бързо разширяване.
Разбира се, проведената среща дава възможности за бъдеща активност, но тя едва ли ще се случи. Нищо в поведението на българските политици, администрация и дипломация не подсказва, че съществуват мисленето, капацитета и финансите за успешна политика оттук нататък. Надали някой сериозен анализатор бърка сегашните прегръдки по институционална неизбежност с реално влияние. Страната ни няма сериозен политически капитал и в която и столица на западните Балкани да отидете веднага ще ви припомнят, че сегашното блокиране на разширяването се дължи на такива като нас. Пък и как да учиш на политически критерии държави, които са по-напред в класациите за медийна свобода например! След фанфарите винаги идва тишината и тъжното припомняне на базовата истина, че външнополитическото влияние идва преди всичко от това, което си в своето собствено социално, икономическо и политическо ежедневие. А това едно председателство не може да оправи!
