През 1961 г. Нобеловата награда за литература тръгва към несъществуващата днес Югославия и е присъдена на Иво Андрич, а сред мотивите за това е и „епическата сила“ на текстовете му. Два от тях – романът „Мостът на Дрина“ и краткият разказ „Мостове“ са ключови за цялостното му творчество – в тях мостът не е само архитектурно съоръжение, а нещо много повече – метафора на човешкия живот и човешкото съществуване. В краткото есе „Мостове“ Андрич пише следното: „Всички мостове заслужват нашето внимание, защото показват мястото, на което човек е срещнал препятствие и не се спрял пред него, а го е преодолял и го е преминал според своите схващания, своя вкус и условията, които са го заобикаляли.“.
И тук започват съдбовните съвпадения.
В деня, в който Иво Андрич получава наградата си от представителите на Нобеловия комитет, в Стокхолм на езерото Маракайбо във Венецуела вече усилено се строи и е почти през завършване мостът „Генерал Рафаел Урданета“. Той ще бъде открит в средата на 1962 г. – внушително архитектурно съоръжение с дължина от над 8 километра и цена за времето си от 350 милиона долара. Тази цена може да си позволи и плати Венецуела – страна, която отдавна е един от най-големите производители и износители на петрол в света.
Със същото самочувствие и подобна амбиция само пет години по-късно в Либия започва строежът на моста „Уади Ел Куф“. Изграждането му съвпада с началото на управлението на Муамар Кадафи – човекът, който с груба сила, силата на петрола и парите от петрола води Либия с твърда ръка 42 години до деня на насилствената си смърт.
В годината, в която започва строежът на моста в Либия в експлоатация е въведен виадуктът Полчеверо в Генуа – внушителен мост в град с голяма история и голямо самочувствие.
Общото между трите моста, както вече всички навярно знаят, е техният създател – италианският архитект Рикардо Моранди. Човек и творец, според който „преодоляването на препятствията и преминаването през тях“ (според израза на Иво Андрич) става винаги и само чрез силата, твърдостта и тежестта на железобетона. Погледнати отдалеч, мостовете му респектират – тежко стъпили върху бетонни колони,те сякаш не прелитат между разделените брегове, а прегазват земята или водата между тях. Архитектурната философия на Рикардо Моранди е в железния съюз между стоманата и бетона – бракът, от който през време на война се раждат бункерите. Неслучайно железобетонът е толкова широко прилаган в градостроенето при тоталитарните режими – респектира, подчинява и е толкова удобен за мегаломанските стъпки на индустриализацията и урбанизацията.
Във времето, в което Рикардо Моранди създава своите тежки железобетонни гиганти, светът е дълбоко потънал във времето на Студената война. И се натрапва фактът, че точно в дните на Карибската криза през 1962 г. приключва строежът на моста във Венецуела и започва осъществяването на проектът за моста в Генуа. Това е време, в което силата не само изглежда, но е и най-важният аргумент в междудържавните отношения. Неслучайно в международната политика е в употреба термина „блокове“, а символ на това време е железобетонната Берлинска стена. Изглежда точно такива са и онези „условия, които са заобикаляли“ (отново според думите от есето на Иво Андрич) създателя на трите моста в размислите му над чертежите и проектите.
Но това време безвъзвратно отмина. Светът днес е вече друг – стана променлив, гъвкав и изплъзващ се от контрол и анализ. А край мостовете на Рикардо Моранди се случи следното:
Либия потъна в хаос след смъртта на Муамар Кадафи.
Венецуела започна да потъва в хаос още преди смъртта на Уго Чавес.
Италия потъна в траур след срутването на поста Полчеверо и смъртта на 32 човека.
Разбира се, че това е нищо повече от съвпадение. В три точки на света. Но сякаш, имайки пред очите си трите бетонни моста на Рикардо Моранди, преди 2500 години китайският философ Лао Дзъ пише: „Всички животни и растения се раждат слаби и крехки – загиват, сухи и твърди. Твърдо и силно е това, което загива – крехко и слабо това, което започва да живее.“
В този смисъл колапсът на Моста Полчеверо в Генуа е не само една голяма трагедия. Той е и мрачна и трагична метафора за времето, в което живеем – време, в което в политическата лексика се върнаха понятия като „война“ (макар и търговска), „враг“, „блокада“ и т.н. Време, в което световните политически лидери търсят одобрение и подкрепа, заемайки ролята на твърди и решителни мъже, готови да отидат докрай. Рухването на моста Моранди на виадукта Полчеверо в Генуа е странно предупреждение – твърдостта и силата в живота и политиката – толкова блестящи и убедителни в началото си – завършват винаги по един и същ начин.
Колапс!
