„В четвъртък сутринта, неизвестно защо, той се събуди рано. Сред дрезгавата светлина на ранната утрин огромната му спалня беше като голяма ливада, обгърната в мъгла. Някъде далеч, на края на леглото, се забелязваха познати очертания и Уолц с мъка се надигна на лакти, за да ги види по-добре. Имаха формата на конска глава. Все още замаян, Уолц се пресегна и запали нощната лампа.
Онова, което видя, го потресе и смаза. Сякаш тежък ковашки чук се стовари върху гърдите му. Пулсът му запрескача и започна да му се повдига. Повърнатото се разплиска върху дебелото килимче.
Отрязаната лъскава глава на големия черен кон Хартум бе здраво залепена в засъхнала гъста кръв. Виждаха се тънки бели сухожилия. Пяна покриваше муцуната, а онези големи като ябълки очи, които преди блестяха като злато, сега бяха потъмнели от съсирената кръв и придобили цвета на гниещ плод.“
Познахте, разбира се – откъсът е от „Кръстникът“ на Марио Пузо. Кинорежисьорът Уолц, който си въобразяваше, че с богатството си и всичките си връзки с президента на САЩ и директора на ФБР е по-силен от дон Корлеоне, току-що е получил предупреждение да внимава в картинката…
Не е ясно от кого на свой ред получи предупреждение имитиращият Марлон Брандо в ролята на самия дон Корлеоне, макар че най-вероятно той знае това много добре. Със сигурност не и от онези, които „съм ги наебал с двеста… чужденци и премиери“, а от човек (хора) в интимното му обкръжение. Само такъв, отбелязаха и други наблюдатели, би разполагал с възможност да снима спящия премиер с пистолет на нощното шкафче, в чието чекмедже има (или са допълнително аранжирани) пачки с банкноти от по 500 евро и златни кюлчета. И не звучи никак логично този някой да е чистачка, гард от НСО или набързо заподозреният Цветан Цветанов. Това, което имаме като обосновано предположение, както би казал последният, е, че получилият пряк достъп до спалнята на министър-председателя или си отмъщава, бидейки отритнат впоследствие, или е бил изпратен в държавната резиденция с конкретната мисия да го шпионира.
В крайна сметка обаче и двете предположения нямат голямо значение – снимката на гол и разплут премиер сред евтини чаршафи и с пищак до главата (уж монтиран там, ама дали?) е напълно достатъчна, за да пресъздаде автентичното състояние на текущото управление. От нея лъха на разпуснатост и усещане за недосегаемост, които не засягат единствено личното пространство на един глава на изпълнителната власт, а са обществен проблем. Както е допуснал някого да вършее из спалнята му, без да си дава сметка за произтичащото от това, така и той вършее из държавата – със същото лекомислие и пълно пренебрежение спрямо последствията. „Врагът в моето легло“ е тъкмо премиерът, разсъблечен от условностите на управленските задължения и върнат в неговия изначален образ, описан в доклада на бившия американски посланик Джон Байърли от май 2006 г. и озаглавен в частта за криминалното му минало… „Мръсотията“.
Впрочем в нея ставаше дума за сведения, които свързват почитателя на дон Корлеоне с източване на гориво, нелегални сделки в комбинация с Лукойл и със сериозна контрабанда на метаамфетамини. „Смята се, че е използвал поста си като глава на българските правоохранителни органи, за да прикрие криминалните си деяния….; говори се, че има сериозни връзки с някои фигури от мафията, включително с Младен Михалев (наричан още Маджо), и с неговия бивш партньор от организираната престъпност Румен Николов (наричан още „Пашата“). Байърли обаче не отрича, че „публиката харесва обикновения, но живописен език, и непретенциозното поведение“, което е и причината „този бабаит, изтупан в Армани“ да спинка сладко, по собствените му думи, необезпокояван вече близо 20 години.
Ама президентът го бил шпионирал с дрон, имало било заговор на НСО с цел държавен преврат… И в тази налудност е въвлечено цялото общество, вместо да решава насъщните си проблеми! Но те, нека не забравяме, произтичат от основния, доколкото не става дума за кинорежисьора Уолц, забъркал се непредпазливо в тъмните дела на мафията. Говорим за човек с реална, нещо повече – съсредоточена в ръцете му власт, когото някой в тъмното притиска с цял арсенал от възходящо градиращи компромати – от аудиозапис (един засега) през снимки с кюлчета и едри банкноти, които са запазена марка на организираната престъпност, до твърде вероятно съществуващи видеозаписи, на които тепърва предстои да се удивляваме. Завихрени в спиралата на „Мръсотията“, където не е много ясно кое е по-отблъскващо – циничната реч, онази разпасаност сред чаршафите, граничещите с абсурд обвинения към друга институция или изправянето на целия гербаджийски актив като гора от стомана, на всички нас ще ни се наложи да отговорим на два трудни въпроса: как стигнахме до тази развала и има ли някакъв изход от нея?
Да, „аз съм прост и вие сте прости – затова се харесваме“. Да, много хора получиха достъп до властови ресурс, за какъвто не са и мечтали, и ще крепят този колос на глинени крака с цената на човешкото си достойнство. И да, политолози, социолози, антрополози и обикновени анализатори, ако перифразираме вица, бяха напазарувани, за да ни убеждават, че черното е бяло, а вонята на спарено е аромат на парфюм. Има обаче и едно съвсем немалко количество омерзени, които просто наблюдаваха и продължават да наблюдават покушението над държавността и изобщо на нормалността, а това много прилича на Ефекта на страничния наблюдател, изследван от социалните психолози Джон Дарли и Биб Латан.
Накратко: двамата били заинтригувани защо 38 свидетели на убийство не посегнали към телефона, за да подадат сигнал, при положение че жертвата била преследвана по улицата и пробождана с нож многократно близо половин час. В предишните описания на историята се предполагало, че никой не е предприел нищо, макар че са гледали 38 души, но Дарли и Латан преобърнали извода: никой не е предприел нищо, именно защото е имало толкова много наблюдатели. „Когато са няколко души, които могат да помогнат, личната отговорност на всеки един от тях намалява. „Вероятно някой ще повика помощ, вероятно някой вече го е направил?“ И ето защо, когато всеки си мисли, че някой друг е поел инициативата, никой реално не прави нищо. Вероятността човек, който има спешна нужда от помощ, да оцелее, е по-голяма при един-единствен минувач, отколкото на публично място и с цяла тълпа зяпачи наоколо.“
В продължение на три мандата, като третият вече преваля, ние с вас сме точно това – тълпа зяпачи, които добре виждат преследването на една държава и са в състояние да предположат как то би завършило. Но не предприемаме нищо, очаквайки друг да го стори, докато фаталният край все повече наближава. За да си го представим нагледно: държавата стремглаво тича по нанадолнището, надавайки викове на ужас, но в това време ние кротко гледаме гонитбата през прозореца, най-много да напишем гневен или ироничен статус във Фейсбук. Безучастието, което всъщност е съучастие, не само не спира планиралия да й види сметката, ами даже му помага да се чувства спокоен. Окрилява го, позволява му да се опиянява от злосторството, прави го още по-силен. Аве, цезаре, страничните наблюдатели те приветстват, и те жертви на собствената си апатия…
Да се вдигне отново такава паднала държава, прилича на мисия невъзможна, но най-лошо от всичко е свикването със злото, превръщането му в делничност и баналност. Просташкият език, пищаците, разплутите телеса, стоварили се върху държавата с цялата си тежест, към днешна дата са норма, установена и с нашето бездействащо съдействие. А същото то ще подпомогне и усилията на онези кръгове, които пускат предупреждения и компромати, за да заменят едно зло с друго – нали не мислите, че фронтът срещу „Мръсотията“ ни готви чиста и свята република? Веднъж допусната, симбиозата с мрака е неизтребима, само доновете се сменят от време на време, а от приятелски, фамилиите току-виж стават враждуващи.
Това е проказа, разяла целия организъм, та да не се радваме, предлагам, когато някаква негова част ще бъде ампутирана. Добро начало би било наистина, но не и разрешение на проблема ни, защото виждаме разложението, което, като всяко разложение, е необратимо. И ужасно мирише, направо смърди, само дето погнусеното запушване на нос отдавна не върши никаква работа. Особено за да се отговори на втория въпрос, онзи за изхода, понеже допуснахме той да бъде затрупан. Както казваше дон Корлеоне, „за някои неща просто няма оправдание“, включително за тихите свидетели. Наказанието е преди всичко за тях, след като конят така или иначе беше изпуснат да отиде в реката.
