Мъгла, мъгла и пак мъгла

Нощеска сънувах страшен сън. Кошмар направо! Вървя из някаква много гъста мъгла, туман направо. По-точно вървим, много хора вървим, може би целият народ вървим в мъгла. Да ти бръкнат в окото, няма да видиш… Някъде отпред са водачите, чуваме изкривените им от мъглата гласове. Подканят ни да ги следваме. И вървим, вървим… Едвам дишаме вече. Дробовете ни са пълни догоре с прахови частици М10. И понеже е мъгла, водачите не виждат, че ни водят към пропаст. Забелязват я едва когато са на ръба и се опитват да спрат, но не могат. Ние отзад не виждаме пропастта, понеже е мъгла, и продължаваме да напираме напред. И ги бутнахме надолу, а заедно с тях и следващите ги в първите редици. Слава Богу, не изпопадахме всичките… После направихме кръгом и пак тръгнахме напред. Далече в мъглата се чуваха гласовете на новите ни водачи. И пак вървяхме, вървяхме…

Колко съм вървял, не мога да кажа, но като се събудих, бях целия в пот. Не можах да заспя повече, до сутринта мислех тоя сън оптимистичен ли е, или песимистичен. В смисъл, дали само тия отпред ще паднат в пропастта или всички. Но най-страшното беше, че като се съмна и видях гъстата мъгла навън, почнах да се съмнявам дали съм сънувал…

И макар още да не съм закусил, или точно поради това, мисля. И си викам не е ли вече време да бутаме и да се обръщаме?

Не ли?