Уолтър Ръсел Мийд, превод Владимир Шопов
Ако Доналд Тръмп бе либерален демократ, някои медийни описания като „хаос“ и „безпорядък“ в Белия дом сигурна щяха да бъдат сменени с истории за „творческо напрежение“ в „екип от конкуренти“. В случая обаче, битката между „националисти“ като Стийв Бенън и „глобалисти“ като Гери Кон се представя в почти апокалиптични окраски. Все пак, както господин Тръмп обяви в „Уолстрийт джърнал“ миналата седмица, „аз съм националист и глобалист“. Това е добра новина: Тръмп и републиканската партия трябва да вплитат заедно националистически и глобалистки теми, а не да ги противопоставят.
Национализмът, чувството, че американците са свързани помежду си като един народ с обща съдба, е благородна и необходима сила, без която американската демокрация ще се провали. Един националистически и патриотичен елит излъчва лидери като Джордж Вашингтон, които се стремят да осигурят добруването на страната, която обичат. Един непатриотичен и анти-националистки елит излъчва хора, които се грижат за своите интереси без да отчитат общото благо.
До голяма степен г-н Тръмп е президент, защото, правилно или не, милиони американци са убедени, че голяма част от елита на страната вече не е националистически. При всичките му сериозни недостатъци, президентът е носител на важно послание и елитите, които го ненавиждат, трябва да обвинят главно себе си за неговия възход. Една космополитна и технократска политическа класа, която нито говори езика, нито усеща привличането на националистическата солидарност не е в състояние успешно да води демократичното общество.
Президентът символизира своя националистически ангажимент като окачи портрет на Андрю Джаксън на видно място в Овалния офис. Сега Тръмп трябва да остане верен на този ангажимент или ще загуби своята базова политическа подкрепа и американската политика ще наруши още повече баланса си. Но животът обикновено не е толкова еднозначен и вдъхновените от Джаксън средства няма винаги да постигат съответните цели. Понякога те дори ще пречат.
Джаксън научава това, когато неговата популистка битка срещу „Втората банка на САЩ“ в крайна сметка води до депресия, която пък докарва на власт неговите омразни либерални опоненти. Принуден да осъзнае сложната международна икономическа реалност, Тръмп все повече разбира, че не всичко, което поддръжниците на Джаксън желаят ще им бъде в полза. Президентът вече откри, че отхвърлянето на НАФТА няма да помогне на избирателите от средната класа, които всъщност му помогнаха да спечели.
Мислещите като Джаксън избиратели нямат желание северна Корея да притежава способността да заплашва САЩ с ядрени оръжия. Те също така не желаят и втора корейска война. Постигането на най-добрия възможен резултат по отношение на Корея може да означава по-добра сделка за Китай по търговските въпроси, отколкото неговите избиратели биха желали да видят. Популистите обичат да недоволстват от глобализацията и световния ред, но все пак сигурността и просперитета на американците зависят от заплетената мрежа от военни, дипломатически, политически и икономически връзки, които един американски президент трябва да управлява и съхранява.
Господин Тръмп постепенно разбира, че някои от ключовите цели на неговата „джаксънова“ политическа програма могат да бъдат осъществени единствено чрез търпеливо и прецизно глобално военно, дипломатическо и икономически държавническо изкуство, свързано с Александър Хамилтън. Съвместяването на тези две визии не е лесно. До годините на Гражданската война, американската партийна система се структурира около съперничеството между „джаксъновите“ демократи и „хамилтъновите“ виги. Ейбрахам Линкълн събира в едно „джаксъновия“ юнионизъм с „хамилтънската“ визия на Хенри Клей, когато създава модерната републиканската партия. В своето време Теодор Рузвелт и Роналд Рейгън я възродиха чрез завръщане към джаксънова-хамилтонската коалиция и по този начин я превърнаха в днешната величествена структура.
До голяма степен бъдещето на администрацията на Тръмп и на републиканската партия зависят от това дали президентът и неговите съюзници могат да се върнат към тези корени. Елементите на подобно сливане са налице. Макар привържениците на Джаксън да са скептични към корпоративната власт и международните институции, те харесват икономическия растеж, от който печели средната класа. Те също така силно вярват, че Америка трябва да защитава интересите си, както и тези на своите съюзници. По-малко ги притесняват бюджетните дефицити, особено когато икономиката е силна. Ако тя е в състояние да повдигне малките лодки, тях не ги е много грижа, че това се случва и с яхтите. (Бел. прев. Това е препратка към идеята за икономически растеж, при който печелят всички в обществото).
За да сработи коалицията, привържениците на Хамилтън трябва да разберат, че здравето и вътрешното сцепление на американското общество е от фундаментална важност за световния ред, който позволява на корпорациите и финансовите компании да работят успешно на глобалния пазар. С други думи, Пеория е много по-важна от Давос. (Бел. прев. Пеория е малък град в щата Илинойс, превърнал се в символ на мейнстрийм Америка). Именно силата и волята на Америка построиха сегашния световен ред и които в крайна сметка ще го поддържат. Едно разделено общество с унищожена средна класа не може да осигури необходимото стабилно и работещо лидерство.
САЩ трябва да е едновременно националистическа сила, фокусирана върху просперитета и сигурността на собствените си граждани и глобалистка сила, която работи, за да укрепи основите на така необходимия на американците международен ред. Тръмп сякаш започва да разбира тази истина по-добре от много от своите най-остри критици. Сега задачата пред президента и екипа му е да разработят и осъществят национална стратегия, която стъпва върху тези прозрения. Нищо в сегашния свят не е по-трудно и важно от това.
Статията е публикувана в „Уол Стрийт Джърнал“ на 1 май 2017 година
……………..
Този текст е създаден по проект „Студентска политологична платформа. Формиране на журналистически умения в собствена медийна среда“, осъществен с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на студентски иновации на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София. Съдържанието на тоекста е отговорност единствено на авторите и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София.
