Вече поглеждам световните изследвания за щастието колкото да разбера коя скандинавска държава е на първо място. В последните години най-често Дания. Една обрулена от вятър държава, в която най-интересното нещо, което можеш да видиш по улиците, е някой да падне от колелото си. Тази година обаче – Финландия. Буца лед, общо взето. И е проблем да си купиш алкохол. Цялата им страна се държала на нещо, което наричат sisu. А когато ги помолиш да го преведат, не могат. Можели да го обяснят с пример. „Да речем, когато автобусът се развали по средата на пътя, но хората, без да се ядосват, без да упрекват, без да натякват, излязат от него и започнат да го бутат, това е сису.“ Ясно. Не че съм виждала сису.
Норвегия е паднала на второ място, миналата година беше първа. Това е същата Норвегия, която е фаворит на създателите на страховити разкази за това как там отнемат деца от нормалните семейства и ги дават на гей двойки за отглеждане, за да ги направят като себе си. Освен че е предприела кръстоносен антихристиянски поход за унищожение на семейните ценности, в Норвегия, според тези хорър разкази, образованието е като за хора с умствени увреждания, сексът с деца е желателен, плачът е забранен и има квоти за отнемане на деца, които държавните агенции изпълняват. Страхотиите обикновено са преведени от руски и в тях има конкретни очевидци на изтръгване на деца. Отнемат, да, наистина отнемат, когато семействата се отнасят към децата си зле или застрашават живота им.
Говорила съм с датчанин, който се е грижил за две такива отнети деца, дори видях децата. Ян Оструп, учител, работеше по европейски екологичен проект в България, а децата му дойдоха на гости, вече бяха млади хора, но го възприемаха като свой баща. Ето какво ми разказа: „Прочетохме във вестника, че се търси приемно семейство за брат и сестра на 7 и 10 години, които са били намерени по сигнал на съседи заключени в къщата. Родителите се оказаха наркомани, бяха оставили децата сами цяло денонощие. Условието да станем приемно семейство беше и двамата със съпругата ми да работим /за да не разчитаме на заплатата от социалната служба/ и да нямаме свое дете на по-малка възраст от децата, които се предлагаха за отглеждане. Отговаряхме на условията, кандидатствахме, одобриха ни. За работата получавахме малко по-голяма заплата от учителската. Учителската е около 7 хил. лева. Отделно бяха парите за дрехи на децата. Веднъж месечно ни посещаваше социален работник. Ако децата имаха желание да им се купи нещо – колело например, трябваше да купя колелото и да занеса фактурата, за да ми върнат парите. Веднъж годишно питаха децата къде искат да отидат на почивка. Един път казаха, че искат някъде, докъдето се пътува със самолет. Социалната служба плати почивка на цялото ни семейство, ние имаме три собствени деца, в Гърция. Но ако децата отсъстваха от училище или създаваха проблеми в квартала, не мога да си представя какви щяха да са за нашето семейство глобите и срама пред общността.“
Дания е трета в класацията по щастие. В челната десетка е и Канада, която е новият любим обект на страховити измислици за насилствена промяна на пола, и Швеция, в която според някои мои познати задължават членовете на семействата да водят полов живот помежду си по най-разнообразни двойки.
Добрата новина е, че България се е изкачила с пет позиции и вече е номер 100 между 165 държави. Лошата част от новината е, че сме на последно място в Европейския съюз. По-важното е, че сме „осведомени“ за тайни и ужасни неща, които стават в щастливите държави ,и на 20 март, когато е Международният ден на щастието, ще им го върнем като залеем социалната мрежа със страхотиите, които се случват там.
