Ако не знаехте предварително за членството на България в НАТО едва ли щяхте да разберете за него от медийната публичност или нашите политици. Все повече, то се превръща в добре пазена тайна, някаква подробност от институционалния пейзаж, която не присъства в политическия дебат или пък в този за сигурността, поне извън малките професионални общности. Можете да слушате крясъците и напоителното философстване около мигрантските потоци, но едва ли ще чуете в тях нещо за Алианса. Дори когато държавните институции правят нещо по натовска линия го кичим с мрънкане и полуизвинения. Например, при приемането на годишния план за военно сътрудничество със САЩ или различни натовски упражнения и сегашния военен министър се обяснява, че не се задава война, че няма страшно и т.н. И гледа темата по-бързо да си потъне в обичайната тишина. Затова и не е изненада, че продължаваме да сме „потребител“ на сигурност и като цяло се снишаваме по добре познат навик. Не е и изненада, че получаваме съответните оценки от съюзниците ни.
В България успяваме да направим още една странна наглед маневра. Публичната доминация на едновремешни, дълбоко анти-натовски настроени „експерти по сигурността“ е вече трайно институционализирана през различните медии. Сякаш част от задължителната квалификация за подобни изяви е принадлежността към бившата „държавна сигурност“ и измислената аура на хора, занимавали се с разузнаване или полицейска дейност в миналото. Всички тези лица успяват да коментират най-различни казуси, свързани с анти-тероризъм и сигурност, без да споменават Алианса и неговата ежедневна роля в тези процеси и в разрешаването на много от сложните казуси и предизвикателства. През последните месеци няколко разузнавания излязоха публично с мнение за руска намеса в американските избори и на практика еднозначно потвърдиха мнението, че кибер войната се е превърнала в една от ключовите непосредствени, ежедневни заплахи. В България това почти няма как да го чуете, нито от медии, нито от политици и институции. Очевидно е, че подобно поведение не е случайно и целенасочено лишава от контекст и ежедневие участието на България в най-мощния военен съюз. Разбира се, подобно мълчание много често може да бъде констатирано и по отношение на ЕС. В най-добрия случай, организациите вече се споменават в негативен план като най-често просто се повтарят повърхностни истерични коментари за разпад и прочее.
Примерите за съюзническа срамежливост постоянно се увеличават. По време на последните две ключови „срещи на върха“ на НАТО директното и решително дефиниране на актуалните рискове за нашата сигурност бяха артикулирани от отиващия си президент Росен Плевнелиев. На него и на външния министър Даниел Митов се падаше задачата да припомнят причините за много от сегашните мерки на Алианса, руската агресия и желанието на Кремъл да се върне към ерата на „зоните на влияние“. Напълно невидим остана и опита за преврат в Черна гора в навечерието на присъединяването на страната към НАТО. Нито медии, нито политици счетоха за необходимо дори да отбележат случилото се, макар то еднозначно да илюстрира руските намерения в юго-източна Европа. Преди няколко месеца пък министерството на отбраната толкова срамежливо разказа за българо-американските съвместни действия за новата календарна година, че министър Ненчев почти се извиняваше за предстоящото. „Медиите“ едва ли не започнаха да обясняват, че предстои американска окупация. Цялостният тон и подход не създаваха каквото и да е впечатление за съюзническа солидарност и всички гледаха темата по-бързо да слезе от вниманието на публика и политици.
Негативните тенденции около българското членство в НАТО обаче далеч не се ограничават с такива аспекти. Макар страната да успява да постига известна активност, която „остава под (публичния) радар“, отсъствието на достатъчно необходима политическа воля е видима във факта, че над десетилетие след присъединяването различни групи военни сили продължават да са толкова зависими от Русия. Подобно необоснованото „влачене“ и протакане съвсем не е случайно и непрестанно подкопава авторитета на страната вътре в организацията. Нивата и структурата на военните разходи също остават далеч от обещаното, макар това да не е уникален за нас проблем. Въпреки достатъчните доказателства за кибер атаки насочени срещу нас, на практика никой не желае да превърне това в публичен и политически дебат, изискващ решения. С други думи, става въпрос не просто за едно все по-невидимо, но и по-обезсилено членство. Дори „евро-атлантически“ формации като Реформаторския блок и ГЕРБ почти не говорят по темата, освен в редките случаи на някои „информационни поводи“. В „новия договор“ на „ДСБ +“ темата отсъства. За бившата комунистическа партия и най-големите от всички възможни патриоти пък въобще няма смисъл да се коментира.
Избирането на новия президент, Румен Радев, поставя още въпросителни. „Натовската“ му професионална биография е в разрив с политическите му оценки за Крим, ситуацията в източна Украйна и общата картина на сигурността. Макар и на неполитическа позиция, със сигурност забавянето на модернизацията във ВВС е и негова вина. БСП засега го държи на „една ръка разстояние“ и няма никакви признаци за по-самостоятелно поведение или позиции. Разбира се, основният тест за това е поемането на самите правомощия на държавен глава, но дотук имаме единствено продължително мълчание и няколко про-руски тези. При епизодичните му появи тези дни, в интервю за чуждо издание, Радев обяви, че България ще продължи да бъде лоялен партньор, вместо да използва думата „съюзник“, която е не просто по-точна, но и носи много повече смисъл. Скоро ще разберем дали той ще продължи мълчаливото и напълно безотговорно бездействие в един все по-рисков и опасен за нас свят или дори ще опита и формално отдалечаване от Алианса. Засега трети вариант за промяна на сегашното статукво в положителна посока няма как да бъде очакван.
В ситуацията на България като член на НАТО дори стоенето на едно място е регрес. Не просто заради опозицията и трудността на каквито и да било реформи, а и заради мащаба на нужната промяна. Средата за сигурност е не просто променена, но изисква съвсем друго ниво на мислене, ангажимент и действие. България е на „първа линия“ и ще бъде в подобна позиция десетилетия напред. Променят се драматично нагласите и поведението на основни съюзници. Последна илюстрация на този процес е ясната позиция на новия президент на САЩ, Доналд Тръмп, че сигурността не е безплатна и държавите от Алианса ще трябва скоростно да стигнат нивото от 2 % от БВП, което се очаква от тях от дълго време, но така и не се случва. В този съвършено нов контекст, нашето бездействие частично подкопава както самата организация, така и позицията ни вътре в нея. Ако има кой да го забележи.
