Искате да си върнете вярата в честността? Тогава прочетете устава на политическа партия „Воля“!
Шегувам се, ама колко да се шегувам… Там наистина е написано откровено какви нагласи изповядва варненският бизнесмен и политик Веселин Марешки, който се е прицелил в „топ 3“ на предстоящите избори. Нагласи, които дори лидери от породата Шикългрубер гледат да поприкрият, а тук са представени черно на бяло. И отгоре на всичко са получили одобрителната санкция на български съд, доколкото партията безпроблемно е регистрирана, „в съответствие с Конституцията на Република България и по Закона за политическите партии“.
Четем: „Изключване на член на ВОЛЯ се осъществява единствено с решение на Националния изпълнителен съвет.“ Дотук добре, но НИС се състои от председателя на партията, двама заместници, „избирани и утвърждавани от председателя на партията“, и членове, „също избирани и утвърждавани от председателя на партията.“ (Навсякъде Председателят е изписан с главна буква – б.а.) Председателят на партията е шеф и на Контролната комисия, т.е. той ще се контролира самичък, като си е запазил правото „във всеки един момент“ да сменя състава и на изпълнителния съвет, и на комисията. Отделно от това „Воля“ си има и Председателски съвет, който се състои от председателя на партията и двама заместници. Демократично на пръв поглед, но по-долу отново четем: „Решенията на Председателския съвет се вземат еднолично от Председателя на партията. Заместник председателите притежават консултативни гласове.“
Същата работа е и с Националния съвет, „консултативен орган към Председателя на партията“, който „може да бъде свикван при негово желание.“ НС се състои от… Познахте, разбира се – председателя на партията, двама заместници, избирани и утвърждавани от председателя на партията, и членове, също избирани и утвърждавани от председателя на партията!
Жалко, че Марешки не си е направил експеримент да вкара в устава точка, че има право да коли и беси членовете на „Воля“. Нямам съмнение, че и това щеше да мине. Но авторитарният подход очевидно не е направил впечатление и на клиентелата, която се е закачила за партията, наследила предишната с чудесното наименование… „Либерален алианс“. „Преименуваме старата партия, защото много нови хора влязоха в нея“, каза Марешки, и съм сигурна, че не си измисля за масово проявения интерес. На отминалите президентските избори той беше първи във Варна, печелейки 25% от гласовете, а в национален мащаб събра 11.17 процента. За да се класира на четвърто място, за него гласуваха над 400 000 души. Шест години по-рано Марешки достигна и до балотаж за кметското място в морския град, като на втория тур срещу Кирил Йорданов получи 40.5 %.
Освен с евтините лекарства, бензин и ред други популистки лакардии, бизнесменът-политик нашумя и с „правосъдието“, което раздава по собствено усмотрение. Срещу него се води дело за брутално намесване в имотен спор между бивши съпрузи, което отстрани изглежда комично, но носи всички белези на „бухалката“ от началото на 90-те. Докато човек чете устава, също го напушва кикот, само че хич не е смешно, или е смешно само донякъде. „Те се смееха на моите думи. Мнозинството от тези, които тогава се смееха, днес не се смеят. Тези, които още се смеят, вероятно няма да го правят в бъдеще” – така беше написал един в „Моята борба“…
Улисани в предизборния драматургичен замисъл за противоборството между ГЕРБ и БСП, има опасност да подценим Марешки, който стяга редиците си с желязна ръка и даже не се старае да я облече в кадифе. Това може би също е част от политическия театър, който стана още по-откровен с нахлуването на артисти в кандидатските листи, но сама по себе си тази фигура предизвиква доста опасения, че на хоризонта не се задава поредната комедия. Когато на небосклона изгря звездата на българското „дуче”, отново мнозина се присмиваха на кожената му тужурка и на заучените фюрерски жестове от кинопрегледите в „Одеон”. През 2005 година обаче новопоявилата се коалиция „Атака”, която първа се осмели да използва подобни прийоми, спечели 300 000 гласа и нахълта от раз в парламента. Тогава не повече от 57% от избирателите знаеха за съществуването й, защото медиите бяха наложили свенливо ембарго върху нейната дейност.
И преди 12 години бяхме недоволни от живота и силно отвратени от „статуквото“. Само че днес усещането за безперспективност благоприятства значително по-радикални разновидности на националпопулизма, който далеч не си отиде със спихването на Сидеров. И съвсем не е нужно Марешки да изпружи за поздрав ръка – уставът на неговата „Воля“ (ах, как само звучи!) е достатъчно показателен. Съмнително е дали някой от партийните членове изобщо го е прочел, но ако все пак го е прочел, е вече твърде притеснително.
