Задоволството се завърна сред мнозинството политици и коментатори. След години на нестабилност и неспокойствие, кризи на всеки ъгъл и по почти всеки съществен въпрос, европейските лидери на мнение и решения изглеждат и звучат по-спокойно и дори започнаха отново да си позволяват малко от предходното високомерие. Подобна нагласа има някои основания и е най-малкото разбираема на фона на многогодишните мъки след старта на глобалната криза през 2008-а. Ако срутването на западния свят е ежедневната, дежурна заплаха, която ви представят, то и най-малката поява на доказателства за противното е огромно облекчение. Ако ежедневно ви плашат с апокалипсис, то и най-бледия знак за неговото отлагане е повод за спокойствие. Последните години върнаха позагубеното усещане за управляемост на процесите, остротата и темпото на кризите отново изглеждат обозрими и разрешими. Глобалната икономика върви напред синхронизирано, а фронталните атаки на новите популисти все още не могат да разклатят нейната архитектура. Бъдещото изглежда няма да се окаже онова страховито място, което стресира западните общества от известно време. Погледнете обаче по-дълбоко и ще видите една по-друга картина, на неразрешени проблеми, на отложени избори, на неосъзнати предизвикателства, на неслучилото се лидерство. И тогава съвсем спокойно може да се окаже, че недоволството всъщност предстои.
Разказът на възстановяването има своите ясни очертания. То е, преди всичко останало, ментално. Дълго време след началото на канонадата от кризи, повечето политици просто не можеха да ги обхванат мисловно, да ги разберат, за да потърсят точните реакции. Случващото се приличаше на отприщване на поредици от отношения и връзки, с мащаб и сложност, които са безпрецедентни и толкова комплексни, че не могат да бъдат адекватно подредени и разбрани. Постепенно обаче мащабите на сътресенията се свиха, остротата притъпи, атмосферата поуспокои. Голямата катастрофа не се състоя, „голямата депресия“ не се повтори, светът бе все така несигурен и рисков, но не катастрофичен и тотално непредвидим. Елитите излязоха от първоначалния ступор и постепенно позадвижиха колелата на управлението и институциите. Икономическата криза дойде с краха на арогантната теза за края на циклите и откриването на формулата на вечния растеж. Тя обаче така и не засегна наличния инструментариум за реакция и бързо отрезви и най-ентусиазираните й остатъчни поддръжници. Това веднага донесе известно успокоение, както и относително бързата реакция на Г-20, която внесе спокойствие, че дори в новия нестабилен свят има работещи формати за сътрудничество и бърза реакция. Социалното недоволство разтресе много общества, но така и не премина опасните исторически граници и прецеденти. Икономическият ръст се завърна, доходите леко тръгнаха нагоре, а предсказанията за политически и институционален срив на институционални стълбове като ЕС не се материализираха. Разбира се, никой не посмя да заживее с мисълта, че отново сме в „най-добрия от всички възможни светове“, но големите страхове отминаха и спокойствието постепенно се завърна.
Наглед управляемата острота на недоволството е обаче още по-важна причина за това успокоение. Яростта на недоволните в първите години на кризата бе достатъчно осезаема, макар мнозина да очакваха още по-радикални действия. Коментариатът предвиждаше стандартно му изливане вляво и когато то не се случи побързаха да обявят победа на оцелялото статукво. Докато това не се случваше обаче станаха други неща, които дългосрочно ще усложнят бъдещето допълнително. Фрагментираха се партийните системи, правенето на коалиции стана по-трудно, правителствата станаха още по-нестабилни и истерично гледат през рамо през цялото време, скъсиха им се хоризонтите, трудно вземат дългосрочни и спорни решения. Обсебени са да звучат и изглеждат като своите избиратели. Кризите ускоряват поляризацията в обществата, а отслабването на широкия политически център допълнително парализира управленските системи, макар тази негова съдба да е като цяла заслужена. Парламентарните избори са вече неизменно референдуми срещу някакво статукво, според дефинициите и възприятията на недоволните избиратели. Статукво, подлежащо единствено на разрушаване. Независимо от всичко това обаче усещането за завръщане на предвидимостта в недоволството е осезаемо в повечето европейски столици. Идеологическото поле може и да е в процес на преконфигуриране, но, с няколко изключения, дори най-радикално звучащите нови правителства все още не са посегнали в дълбочина на най-ключовите механизми и институции на либералната демокрация. Но по своята същност, политическият подход през последните години е по-скоро паническо ограничаване на щетите и напипване на пътя напред, а не търсене и намиране на трайни решения на натрупаните проблеми. Това увеличава западната политическа уязвимост при следващия шок.
През последната година повечето песимизъм идваше от екстраполиране на различни тенденции, например нарастващ икономически протекционизъм, изборът на Доналд Тръмп и проблематизирането на либералната световна търговия, Брекзит, засилващото се гражданско недоверие към отворените пазари и други. От известно време обаче от все повече посоки започнаха да очертават реалните контури на следващата икономическа криза. Все по-често тя дори се датира, до края на 2020 година, което позволява евентуално планиране още на този етап. В поведението на все повече централни банки е осезаема стартиращата подготовка за задаващата се криза, например настъпателното покачване на лихвените нива в САЩ и приключването на програмите за покупка на облигации от страна на ЕЦБ. Много икономисти изтъкнаха ключовата роля на тези банки в инструментариума за реакция на глобалната криза и не е изненада, че и този път повечето политически очи ще бъдат насочени натам, макар мнозина да виждат множество дефицити в подобен подход. Някои по-умни правителства отсега започват да планират фискалната си политика по начин, който отваря поле за маневриране при следващия икономически удар. Трети започнаха да правят общи прегледи на възможностите за ускоряване на растежа в очакване на кризата и натрупване на повече буфери преди тя да дойде. Но разклатената социална среда, все по-нестабилните политически системи и натрапчивото отсъствие на силни и знаещи лидери досега не доведоха до смели, иновативни и обърнати към бъдещето решения на натрупаните предизвикателства.
И подробен преглед на европейските управления няма да открие политически размах, който се опитва да реши цялата поредица от нови трудности, които последната криза единствено изостри. Всъщност, дълбочинно погледнато, истински големите предизвикателства предстоят, а те едва сега започват да се осъзнават колективно без дори да са още устойчиво вкоренени в политическото мислене и лидерство. Няма разбиране и отговор за мащабното двойно предизвикателство на ускорената дигитализация и Easternization, което буквално ще разтресе западните икономики през идните години. Няма адекватен разговор за интегрирането на милиони европейци в икономиката на 21-и век отвъд баналните приказки за преквалификация, нито пък усет за необходимия ангажимент и важност на този проблем за цялостната легитимност на западните системи. Няма изградена пребалансирана управленска система, която стъпва върху ново съотношение между национално и транснационално, нито пък работен компромис между двете утопии на автоматичния транс-национален либерализъм и автархичния консерватизъм. Няма и съществен напредък в намирането на нов баланс между отворените западни системи и общества и управлението на достъпа до тях. Списъкът може да бъде разширен в много и най-различни посоки. Различното при следващата криза ще бъде това, че тя усилва тези актуални дилеми по начин, който не бе налице през 2008 година. Именно по тази причина епохата на недоволството предстои.
