Историческият ревизионизъм има нови, малко неочаквани говорители. При това пълзящото пренаписване на минало и настояще се случва по странен и наглед почти чаровен начин. Цялото упражнение си има вече дори свой реторически алгоритъм, прилича на ритуал и върви по горе-долу следната пътека. Коментатор прави оглед на „голямата картина“, от типа какво се случва в света, накъде сме тръгнали, ще ни бъде ли. Погледът му се рее над континенти, политически дилеми, всякакви президенти, премиери, предприемачи, обобщава с лекота най-различни картини и тенденции, чертае бъдещето и, разбира се, популяризира последната си книга. Доскоро това правеха предимно западни публични фигури, спокойно легитимирани като основните говорители по големите въпроси на настоящето и бъдещето. През последните години към тях постепенно се прикрепиха и няколко азиатци. Нормално, знак на времето, възходът на Изтока ще означава и възходът на неговите говорители. Мащабът на погледа и претенцията за обобщение на глобални процеси и тенденции често не прави впечатление на самовлюбените нео-гурута. Но сривът на доверието в подобни упражнения, нарастващата критичност и рискът от отворените социални медии все пак ги принуждават периодично да сипят „аналитична пепел“ върху собствените си фигури. С лека досада ще трябва да намерят нещо, което не са съвсем дооценили, или пък нещо, което просто е било прекалено вкопано в някакво бурно настояще, за да бъде разбрано пълноценно. Ще трябва поне за момент кокетно да свият собственото си публично его. През последните години все по-често тези исторически разкопки са насочени към 1989-та, падането на комунизма и неговите смисли. Правейки го обаче започват небрежно да ревизират историята.
Фиксацията върху 1989-та година не е случайна. Сега тя се конструира post hoc като ера на арогантността, като незаслужен, краткосрочен и късоглед триумф на либералната демокрация, като силов опит да бъдат делегитимирани всички останали идейни и политически конструкции, да се затвори техния път към видимост и успех. Подсричването на тезата за „края на историята“, повтаряна до втръсване от буквално всякакви политици и коментатори е просто най-лесното обобщение. Нещо, което дава опора на уж самоочевиден консенсус, при това доста универсален във възможността си да предоставя всякакъв политически арсенал срещу съвременните демокрации. Условностите на позицията на Франсис Фукуяма отдавна са очертани от самия него и коректни анализатори на неговата мисъл. На Запад, тя предоставя удобна мишена за обяснение на всякакви фрустрации, работи като универсален виновник за дълга поредица от провали и проблеми, за отправна точка на актуални несполуки. Разбира се, най-шумното удоволствие на това упражнение е по лицата и в реториката на тези, които най-дълбоко ненавиждаха това, което тя донесе. И разбира се, тези, които най-дълбоко страдаха по това, което прати в историята. Други пък я описват като фалшив разлом, който маскира далеч по-важни, същински важни събития като възходът на Китай например. На изток, бруленето на 1989-та година също си има дълбоки причини. Някои просто се радват на неизбежните трудности и противоречия на либералния модел, други трескаво търсят убедителна точка на западна цивилизационна уязвимост, трети се опитват да маскират историческата зависимост на развитието на китайския модел от последвалата успешна глобализация. Защо обаче подобни мисловни разкопки водят до историческа ревизия? Два примера добре илюстрират случващото се.
Все повече коментатори настояват, че през 1989-та е трябвало да гледат не към Берлин, а към Пекин. При това не защото там през юни същата година хиляди излязоха да протестират на площад „Тянанмън“. Казано иначе, превръщането на либералната демокрация във водеща норма на политическа организация е далеч по-несъществено от задвижването на гигантския китайски мотор на икономическо развитие, далеч по-важно откъм последствия, дори откъм идейни изводи за посоката на движение на света и неговото бъдеще. Погледнато към днешна дата, подобно настояване изглежда поне частично основателно. Проблемът обаче е, че колкото и да са се вглеждали тези анализатори в тогавашен Китай е нямало да открият достатъчно условия и причини, за да видят днешния. Просто защото към 1989-та те не са факт и развитието на страната съвсем не е предопределено. Към момента на падането на Стената, реформите в Китай са на едва десетина години. Направеното се ограничава до постепенна и несигурна либерализация, стимулиране на частната инициатива и ориентация към експортен модел на развитие. Реалните експерименти в икономика и политика едва стартират, дори отсъства пълно политическо съгласие за точната посока на движение и параметрите на реформите. Нещо повече, след протестите от 89-та (те далеч не са ограничени в самия Пекин) осезаемо надделява консервативната група в партийното ръководство и чак през 1992-а Дън Сяопин успява да се отскубне и рестартира доста по-радикални промени, например, мултиплициране на специалните икономически зони и по-широко отваряне за чужди инвестиции. Но дори в този период сегашният модел няма завършени и еднозначно предопределени контури. Те отнемат повече от десетилетие след това. От политическия хоризонт отсъстват и ключови фактори, които ще изиграят решаваща роля по-късно, например, присъединяването на Китай към Световната търговска организация. Някои от сегашните характеристики (мащабна интернационализация на компаниите, целево създаване на индустриални „национални шампиони“ и други) пък се оформят ясно едва с идването на власт на президента Си през 2013 година. Исторически погледнато, тук въобще не става дума за отдавна предопределен, кодиран модел, а поредица от решения в различни моменти, при това с алтернативни възможности. Тоест, през 89-та година ключови параметри на сегашния модел на развитие въобще не са съществували, нито пък са могли да бъдат сериозно екстраполирани от случващото се тогава. Няма неотменим и еднопосочен рестарт на историята в друга посока, който да бъде противопоставен на либералния триумф в края на онова десетилетие.
Неточната интерпретация обаче не е единствения проблем тук. Тя на практика се опитва да проектира съвсем различна историческа рамка върху онзи исторически момент. Едновременно подценява ползите и успехите на либералната система и придава цялостност, системност и неизбежност на възхода на Китай. В този смисъл, това не е просто анализ или пък полезна историческа рестроспекция, а по-скоро идейно позициониране и легитимиране. При това чрез сериозна историческа ревизия. Налага възприятието, че има нещо кодирано в онзи момент, което е изпуснато, че има едва ли не неизбежни криви на развитие – едната надолу, другата нагоре. Нещо подобно се случва и с интерпретациите на смисъла и ефектите от 89-та върху централна и източна Европа. Падането на комунизма се представя единствено като възстановяване, а в някои държави от региона по-скоро въвеждане, на амбициозните либерални елементи на съвременните демокрации. Това е същността на процеса и всякакво отклонение от еднозначното му развитие е провал, предателство спрямо изначалния политически смисъл на начинанието, гигантска пречка пред бъдещото движение на тези общества. Казано иначе, 1989-та година по нашите земи е едномерна, проекцията в бъдещето преминава през една доминираща линия на развитие, нюансите и допълващите елементи са единствено регрес. Сякаш не бяха освободени не просто индивиди, а цели нации. Сякаш новата свобода не беше и свобода да изповядваш спокойно религията си и да търсиш място за нейната етика в социалните отношения. Сякаш 1989-та не беше и свобода да честваш по-традиционни ценности, които не могат и не трябва да бъдат вкарани в някакво трескаво догонване на предпоставен етичен „златен стандарт“.
Твърде често в подобни мисловни игри има банални мотивации. Наситената съвременна публичност изисква непрестанна оригиналност, историите за провали и разочарования са по-продаваеми от тези за несигурни успехи и многозначителност, шумните недоволства винаги гарантират повече чуваемост, ако влезеш в тяхната тоналност. Понякога става въпрос за най-банален опит за самоцелно търсене на оригиналност за сметка на нюансирана аналитичност. Има случаи и на автентични опити за преосмисляне. Често и по познат начин, просто ревизията на историята е удобен инструмент в актуални политически и коментарни битки. За разлика от политиката, нарушаването на етиката на историческия анализ обаче рядко бива санкционирана по сравними начини. Вотът на недоволните виси като дамоклев меч над всеки политик. Отсъствието на подобна санкция в разговора за миналото носи двойна отговорност. Но ако светът, в който живеем позволява все повече разбиването на нашето съвремие на неразпознаваеми парчета, то миналото е още по-безпомощна негова жертва. С всички последствия от това.
