Мислех си за нея още през далечната 1997 година. Всъщност, реално тогава за първи път чух за нея в немедицински контекст, макар и като „послемисъл“. Големият английски социолог, Антъни Гидънс, четеше курс от лекции, чийто фокус бе съвременната социологическа мисъл, но бе на практика нещо като аналитичен преглед на ускорената глобализация. При това, доста триумфален, поне в общата тоналност. Съвсем очаквано, фокусът през тези години бе основно върху положителните аспекти на явлението, или поне погледнато през либералната призма. Ентусиазмът тогава обаче далеч не беше единствено западно занимание, всички искаха повече глобализация, включително руснаци, китайци и други. Нямаше да чуете и дума за алтернативни модели. В края на серията от лекции, Гидънс с известна неохота спомена и някои от рисковете на „run-away“ глобализацията.
С годините обаче това се промени и много от неговите колеги започнаха непрекъснато да говорят за тях. Пандемиите бяха сред най-често споменаваните рискове за смелия нов свят. Логиката бе проста: колкото повече взаимна свързаност, повече преплитане между хора, процеси и производства, толкова повече нараства опасността от бърза трансмисия на всякакви проблеми и заплахи. Някои обръщаха внимание на проблеми на сигурността, на тероризма, на имиграцията, организираната престъпност. Други говореха повече за икономическата страна на потенциалните рискове на глобализацията, скоростта на зараза от финансови сривове, стопански пропадания и т.н. Трети пишеха по-общо за нарастване на общата, вече системна несигурност, която маркира всички отношения и зависимости от неща и събития на другия край на света. За повечето академици и политици обаче, всички тези писания си бяха просто неизбежен академичен шум, нов пристан за вечно недоволните скептици, мисловен приют за разочаровани марксисти, ударени от своя идеен крах.
Още в началото на новия век, поредица от пандемии удариха различни части на света, предимно Азия и в доста по-малка степен близкия Изток – SARS, MERS и още няколко по-малки. Те обаче не засегнаха тежко западните държави и предупрежденията бяха подминати. В културните възприятия, тези случки просто потвърдиха екзотичността на повечето епидемии и техния, в крайна сметка, ограничен регионален характер, в рамките на Азия. Исторически и управленски погледнато, повечето сериозни страни в този широк континент не просто получиха важни уроци, а осъществиха впечатляваща поредица от промени и адаптираха цялостните си системи за това рисково бъдеще. Това се отнася в най-голяма степен за Тайван, Южна Корея, Сингапур, но и Китай и Япония, различни държави с различни системи и култури, но обединени от необходимостта от реакция и адаптация. Затова и за наблюдаващите Азия не е никаква изненада, че алгоритмите за управление на кризата стартираха с информацията за случващото се.
Мнозина обясняват, че пандемията е „черен лебед“. За последните две десетилетия, точно обратното е валидно. Тя беше не просто логична и очаквана, всички условия и прецеденти за нея бяха налице. Десетки изследователи и анализатори предупреждаваха. Проблемът ни на Запад беше съвсем друг, баналността на очевидното. Очевидното, което е безинтересно, защото не представлява усилие да бъде разбрано, не предоставя възможност за бляскава претенциозна оригиналност на публичните фигури и просто минава в периферията на нашето ежедневно съзнание. Ударът му не е „черен лебед“, а напълно предвидимо събитие, което елити и граждани просто не желаеха да видят, защото импонира на собствената им инерция и нежелание да планират спрямо сценарии, които развалят ерата на безкрайните удобства. Заплахата, кодирана в очевидното не е достатъчно основание за съвременния човек да действа. Той иска да се убеди в неговата фронтална реалност, едва когато го връхлети.
Последните седмици ясно илюстрират, че игнорирането на очевидното е и от арогантност, от безочливо чувство за недосегаемост. Видно е в думите на някои британци, които обясняват, че посещението в пъба е неотменимо право или пък в хилядите, които се тълпят по австралийските плажове. Но е най-видно в стряскащата неподготвеност на публичните системи, на ниво държави и международни организации. В паниката на нейното осъзнаване, всяка се е вкопчила в собствената си изолация, но тя няма да я спаси, нито сега, нито в бъдеще. Признанието на собствената арогантност ще е добро начало. Защото се оказа, че най-неподготвен за новия глобален свят е точно този, който има най-голям принос за неговото създаване. И тази тъжна ирония ще струва живота на хиляди негови граждани.
