Надали са останали много хора, които не са впечатлени, дори шокирани, от британският хаос през последните няколко години. Сякаш вотът за напускане на ЕС отключи някаква непредвидима каскада от турбуленции, драми, размествания, която не е в състояние да се изчерпи или да бъде поставена под контрола на обичайните субекти, чиято задача е това. „Не мога да позная страната“, „не мога да повярвам какво си причиниха“, „никога не съм очаквал точно Британия да изпадне в подобен хаос“…. Колко често се чуват подобни фрази от 2016-та година насам. Сякаш Албионът е друг, сякаш разумът и прагматизмът са го напуснали, сякаш поколения от опитни и умерени политици не могат да намерят свои заместници, сякаш довчерашните институции и привички внезапно блокират и не могат да предложат решения на актуалните проблеми, сякаш неговата култура и манталитет са направили рязък завой обратно към островната затвореност. Сякаш увереният и намигващ образ на Британия от последните олимпийски игри просто се е разтопил под напрежението на политическата битка и запътилата се към 21-и век страна отново изпадна в дилемите, които я измъчваха преди половин век. Нещо повече, сегашният хаос не прилича на временно объркване и засяга множество сфери на политиката и икономиката. Изглежда същинските трудности тепърва предстоят.
Случайно или не, Брекзит хвърли Великобритания във фундаменталния въпрос за модела на своето бъдеще. Въпросът за ЕС всъщност събира в себе си голямата дилема за степента на отваряне и затваряне спрямо света, за синхрона между националното и глобалното, за ценността и полезността на различното и начините на неговото съвместяване с локалното и нашето, за баланса между страха и вярата в бъдещето. Всичко това се влива в сбития политически въпрос за напускането или оставането в един необичаен съюз. Поне на пръв поглед, част от дискусиите преди вота през юни 2016-та бяха за това. Едните твърдо настояваха за ангажирана, обвързана и интегрирана с Европа страна, която не просто търгува, а активно обменя култури с останалите, мисли бъдещето си като част от голяма регионална общност. Другите настояваха за по-гъвкава, освободена, глобална Британия, която се връща към икономическа и политическа поливалентност, глобално активна без да е закотвена в собствената си част на света. Някои със сигурност искаха по-затворена страна, обърната към миналото си, към собствената, отминала идентичност и култура, вдъхновена от исторически спомени без задължително те да й гарантират реалистично бляскаво бъдеще. Имаше и радикални либерални гласове, за икономически „Сингапур на Темза“, много от тях търсейки доста подвеждащи аналогии с азиатския град-държава. Целият този ключов дебат обаче е доникъде, политиците вече нямат желание да го водят, гражданите са окопани в собствените си позиции, бизнесът сега просто мисли как да оцелее шокът на отделянето.
Особено фрапантни са нещата, които се случват в британските партии и партийна система. От няколко години, на практика в основните партии отсъстват всякакви елементи на партийна дисциплина. Тори и лейбъристи са толкова вътрешно разединени, че единствено мажоритарната избирателна система в момента ги спира от разцепление. Например, лейбъристките депутати постоянно кроят срещу Джеръми Корбин и открито го бламират при всяка възможност. Мнозинството от тях открито не желаят той да продължава да е лидер, а самият той пък постоянно ги притиска с новата членска маса, която рекрутира през последните години. Разривът вътре при торите е еднакво драматичен, въпросът за Европа за пореден път им коства премиер, но перспективите за помирение са особено слаби сега, защото техните спорове все повече касаят бъдещето и посоката на развитие на страната. Партиите губят бързо и лоялността на своите членове и избиратели. Различни изследвания показват, че делението напускане или оставане на ЕС е вече по-силно и мотивиращо от делението тори-лейбъристи. На последните евро избори консерваторите паднаха до невиждано дъно, 9% от националния вот. Дори необичайността на сегашната ситуация не може да обясни изцяло сътресенията при тях. „Зелените“ и либерал-демократите печелят подкрепа, а все повече британци искат да видят нови партии на политическия терен. Единственото, което в момента удържа де факто разпадането на партийната система е мажоритарния метод на избиране на депутати, който дискриминира малките партии.
Конституционните проблеми също непрестанно нарастват. Споровете между Парламента и изпълнителната власт стават все по-остри, но и все по-проблематични от конституционна гледна точка. Например, много академици са на мнение, че блокирането на възможността за напускане на ЕС без сделка не е в прерогативите на законодателната власт. Преговори се водят от изпълнителната власт и тя има правото в крайна сметка да вземе такова решение. Други пък се притесняват от това, че извадка от 0.2% от населението (толкова е членската маса на консервативната партия) на практика избра сегашния премиер на страната без да се проведат парламентарни избори. Това не е прецедент, Гордън Браун влезе на „Даунинг Стрийт“ по същия начин през 2007 година. Но сега това ще се случи за втори пореден път след като и Тереза Мей стана министър-председател без избори. За някои това вече се превръща в конституционен проблем. Нарастват шансовете за нов референдум за напускане на Великобритания в Шотландия, националистите там отново увеличават подкрепата си, а самата страна гласува за оставане в съюза и различията с Лондон стават все по-дълбоки. Самите тори пък се кълнат, че няма да допуснат нов референдум по този въпрос и това със сигурност ще предизвика голям конституционен дебат. Отваря се и сериозна пробойна в защитата на човешките права, доколкото през последните десетилетия тя бе силна укрепена от съществуването на европейската харта за фундаменталните права.
Най-драматичният провал е обаче на съвсем друго ниво. Брекзит трябваше да отприщи големите дебати по множество важни теми и да очертае бъдещите десетилетия на страната. Очакваше се пробив на ниво политически и социални дискусии, на ниво идеи, на ниво политики за справяне с предизвикателствата на сегашния век. Случва се точно обратното, вместо дебат, парализа, вместо въображение, истерия и несекващи напрежения по всички възможни линии. Вместо разговор между отделните групи и интереси в обществото, наглед необратимо и безполезно окопно разделение. Всички искаха да говорят за имиграция, а сега никой не смее, докато броят на пристигащите от неевропейски държави нараства драматично. Всички искаха разговор за бъдещето на икономиката, а сега индустрията се срива. Малцина смеят убедително да говорят за следващите двигатели на растежа, хейтът по Ситото може и да е популярен, но без него публичните финанси пропадат. Говореше се за Брекзит финансов дивидент, освободени пари за нови приоритети. Сега е вече очевидно, че дупките от изтеглящите се евро средства трябва да се запълват, защото иначе важни сектори като изследванията и иновации ще зациклят. Мнозина искаха свобода за селското стопанство, а сега ще трябва да го пазят от всички държави, които поставят достъпа до него като основно условие за подписване на търговски споразумения. Въобще, митологията на неограничения национален суверенитет започва да изяжда своите говорители. И докато това се случва, все повече хора просто не могат да познаят страната, която дълго време е била пример в толкова много отношения.
