Той е влюбен в България, а когато става папа и приема името Йоан ХХІІІ, пише: „И знайте, че като се прибера във Ватикана, на моя прозорец винаги нощем ще гори една свещ. Която да посочи на всеки изпаднал в нужда българин във Вечния град, че има врата, на която може да почука.“
Анджело Ронкали идва тук през 1925 г. Изпратен е като апостолически нунций и остава в страната ни 9 години. Обикаля България с неистово любопитство – с влак, каруца, дори пътува в каросерията на камионетка Форд-Т. След голямото земетресение край Чирпан през април 1928 г. отива в жестоко пострадалото градче заедно с няколко католически монахини, за да помогнат за издирването на затрупани под хилядите разрушени сгради.
По-късно служи в Истанбул, там е от 1935 до 1944 г. По време на мисията си помага на бягащи от Европа евреи, използвайки старите си контакти в България. Тогавашният германски посланик в Анкара свидетелства пред Нюрнбергския процес, че е спасил от Холокоста 24 хиляди души.
И там, и тук паметта за бъдещия Йоан ХХІІІ не е свързана с израстването му в йерархията на католическата църква. По-важно се оказва личното присъствие на този човек, към когото хората от всякаква вяра изпитват уважение. Ронкали показва съзнание за мисията на пастира и я защитава с поведението си. Хората му споделят проблемите си, той се отзовава с обич и съпричастие. Застъпва се и пред Светия престол за православното кръщение на Мария-Луиза и на престолонаследника Симеон. „Споменът ми за България ще бъде повседневен, но и вие, скъпи ми братя, запазете винаги жив спомена за мен“ – така ни пише през ноември 1958 г., в първите дни след избирането му за 261-ви папа на Римокатолическата църква.
Споменът за България без съмнение ще държи дълго и отец Паоло Кортези. Само че с обратен знак. Католическият свещеник от Белене си тръгна по заповед на началниците му от Ордена на пасионистите, но причината за заминаването е друга. По същество той беше изгонен, след като реши да приюти семейство сирийски бежанци и влезе в сблъсък с местната патриотична общност. Сблъсък, който стигна до закани, че църквата му ще бъде запалена, и чак до смъртни заплахи…
А само седем години по-рано отец Паоло идва тук с ентусиазъм и възторжено пише на приятелите си, че българите са прекрасни. Кани ги в Белене, едно смачкано градче на брега на Дунава, в което повечето къщи са празни, защото жителите са на гурбет. Иска да направи нещо за това Белене, иска да го съживи, без значение кой от каква вяра е. Открива пицария и фурна, отваря работни места. Тук намира и непубликувана кореспонденция между папа Йоан XXIII и католическия свещеник от Велико Търново отец Карло Раев, издава я в книга. Негова е и идеята за построяването на мемориален парк на остров Персин в памет на политическите затворници по времето на комунизма. Разчиства буренаците от това забравено място и го превръща в място за почит. Тъй като сред жертвите на режима е и отец Евгений Босилков, който също е от Ордена на пасионистите, Паоло Кортези се хвърля с особена страст в начинанието.
Като стана дума за Босилков, ето една важна подробност:
През лятото на 1947 г. той е хиротонисан за епископ в Русе. Новата власт вече е започнала гоненията срещу католическите свещеници, отнемат се имоти на църквата, но все още действа с кадифени ръкавици. Това обяснява защо Босилков и апостолическият екзарх от София Кирил Куртев любезно са поканени на кафе от Георги Димитров. На срещата е намекнато, че присъствието им е нежелано, като им се дава и известен „шанс“ – да се отделят от Католическата църква в Рим. Двамата обаче са непреклонни, а на Босилков година по-късно е разрешено да замине за Италия, явно с надеждата да се отърват от него…
Да, ама на лична аудиенция при папа Пий ХІІ той самият моли да се върне в България, за да продължи службата си, въпреки че си дава сметка какво ще му коства това. По повод на новия Закон за религиозните изповедания, Босилков пише на Генералния настоятел на пасионистите: „Колкото до мен, не губя време и се приготвям за най-лошото. Затова казвам да се молите, да се молите много, и ако един ден чуете най-лошата новина, продължавайте да се молите. Някога други ще пожънат това, което ние посяхме в мъка.“
Колко са се молили, не знам, но междувременно отец Флавиан Манкин от село Секирово, Пловдивско, изчезва безследно. Католическите институции затварят врати, а чуждестранното духовенство е екстрадирано. В края на 1948 г. папският представител в България монсеньор Галлони също е прогонен от страната. Започват арести на свещеници, между които e и епископ Босилков. Четири години той и още няколко души са подложени на жестоки побоища и изтезания, а след „съдебния процес“ на 3 октомври 1952 г. са осъдени на смърт. Присъдата е изпълнена чрез разстрел в Централния софийски затвор през нощта на 11 ноември, като не е известно дори къде са погребани.
Евгений Босилков е обявен за блажен от папа Йоан Павел Втори заради неговата саможертва да се върне в България, когато е имал възможността да се спаси. За щастие, сега отец Паоло си тръгна преди да му се случи „най-лошото“, което ще рече, че в Ордена на пасионистите вече имат едно наум какво можеше да му се случи. Да го оставят сред примитиви като местния общински съветник от „Коалиция демократи и патриоти за Белене”, който настрои останалите местни примитиви срещу свещеника и сирийското семейство, би означавало да го изложат на риск. Включително за живота му, защото, в случай че сте пропуснали, предшественикът на Паоло Кортези не бе насилствено убит, но беше оставен да умре без лекарска грижа. Нарочно, от злоба, за отмъщение, че им се бърка в работите…
Кога тези хора в Белене, в Елин Пелин, в с. Розово и т.н. са станали толкова отвратителни? Не вярвам техните бащи и дядовци да са били такива, щом Анджело Ронкали е слагал запалена свещ всяка нощ на прозореца си във Ватикана. Да го потърсят, ако имат нужда от помощ; да даде знак, че ги мисли. Не вярвам и заради тези скотове да се е върнал Евгений Босилков, пък и да ги наречеш скотове ще е някак слабо – никой скот не е така тъп, камо ли зъл. И изобщо какви пасионисти идват тук, когато има нужда от екзорсист, който да изгони демоните от тази черна дупка? Да мине първо през Елин Пелин, сетне да ги подбере от с. Розово, та всички да се довлекат до Белене. А накрая да прехвърли демоните в стадо прасета, което да хукне към Дунава и да се издави с бесновато квичене…
Лошото обаче е, че и самият Божи син да слезе от небето, нашите прасета ще изгонят и него. Те си бранят кочинката с настървение, няма да я дадат току-така на „чужденци“, ако ще да буреняса дотам, че да не могат да си подадат зурлите. Но те и не искат, нищо не е в състояние да ги побутне. И свещ да им палят, за да намерят по-лесно подслон и утеха, те ще я изгасят с ненавистна плюнка. Нямат нито срам, нито страх от Бога, понеже Бог отсъства от това нечисто място. Отсъства изцяло, и следа не се вижда от него. Тръгнал си е отдавна, а може и въобще да не се е вясвал по тези земи, където виреят само бурени и патриоти.
