Г-н премиер, и аз си поплаках след репортажа за майката на дете с увреждане, която напусна България. Но моите и Вашите сълзи бяха от две съвсем различни морета.
Понякога си пишехме с Краси. Знаех от известно време, че е решила да замине за Холандия, но все ми се искаше да не е вярно. Ще има протест на родители на деца с увреждания и тя да не е там? – не можех да си го представя. Но после си помислих, че когато вече стане невъзможно тежко, човек започва да оставя онези тежести, които нямат смисъл за него. За хората, които имат деца с увреждане, безсмислената, непосилната тежест е България.
На Краси не й тежи личната участ, нейното дете й носи радост. Понякога ми пращаше снимка на Пасионария за настроение. На това момиченце, живеещо в инвалидна количка, му личеше, че е щастливо. Любовта прави такива чудеса, изписва радост по лицето.
Красимира Обретенова не е просто майка на болно дете. Тя е поетеса, журналистка. Отказа се от всичко, напусна Добрич и се премести в София, за да се посвети на битката с безразличието, бездушието, бюрокрацията, имитацията на грижи за хората с увреждания. Тя знае много добре каква е разликата между инвалид и човек с увреждане. Не употребява думата инвалид не заради някаква отвлечена политкоректност, а защото смята, че инвалидността е пасивна, очакваща, разчитаща за всичко на другите. Наясно е, че хората с увреждане могат да бъдат активни, да, те имат граници на едни възможности, но могат да имат върхови постижения в други.
И ако мислите, че Краси се бореше за помощи – не, не беше за това, колкото и да са важни и никога достигащи парите при болно дете. Тя, както и другите майки, искат да работят, сами да спечелят парите за своите деца. Искат системата да се промени така, че парите в нея да не потъват за подаяния, а да създават възможност на децата да се развиват, а на родителите им да работят. Тези жени имат претенции за промяна на системата, защото тя е бездушна, обричаща, мухлясала от застой и единствените, които имат полза от нея са чиновниците в деня на заплатата. Това говорят тези майки от години, но не бяха чути. Вече не искат и да ги слушат, не ги допуснаха в Народното (!?) събрание.
Знаете ли кои са най-отвратени от акции като „Българската Коледа“? Точно тези майки. Те чувстват лицемерието, показността, парадността на подобни кампании с всяка своя клетка. Знаят за колко деца стигат парите от тези кампании, знаят как се избират тези деца, знаят всичко – това е животът им. Те не искат кампании. Не искат акции, не искат жестове, не искат министър-председателят да реве – те искат той да си свърши работата. Така, както си я вършат лекари, благодарение на които децата им са живи. Само че и лекарите са хора с граници на възможностите. Те върнаха към живот Пасионария, когато беше болна, но не могат да променят безразличието на държавата ни към децата като нея и техните родители. Това е непоносима тежест. И Краси я остави. Но не защото я познавам ми е тежко сега. А защото си мислех, че дори и всички да се уморят да се борят за нормалните човешки неща в тази наша държава, Красимира Обретенова няма да се умори. И си мисля, че когато хора като нея си тръгват, се превръщаме от държава с увреждане в държава инвалид.
