„Ние, производителите на саздърма и бахур, няма да оставиме културата и… бахура! Ние обичаме и културата, и бахура! И операта обичаме, и бахура! И театъра, и оперетата обичаме! И бахура!“
Гол до кръста, Къци Лафазанов е досущ като първообраза на човешко същество от епохата на палеолита. Епизодът е от „Улицата“ на режисьора Теди Москов и е сниман в годините, когато културата на бахура все още е някак свенлива. Или поне пробивите й в публичното пространство не са така масирани, че да разбишкат имунната система на българския организъм. Нахлуването ѝ изглежда стихийно, но не и планирано. Във всеки случай едва ли някой от зрителите на „Улицата“ по онова време предполага, че един ден „производителите на саздърма и бахур“ ще наложат вкуса си и дори ще го превърнат в запазена марка на българската култура.
Към днешна дата обаче героят на Къци е вече във вихъра си, което силно улеснява отговорите на следните задачи:
Въпрос: Ако разполагате с екран и огромно пространство в НДК за неговото поставяне, къде ще изберете да го закачите?
Отговор: Естествено, точно пред стенописа на художника Йоан Левиев! А като се вдигне шум, че това е безобразие, граничещо с абсолютно малоумие, просто ще обясним, че екранът не бил закован с дюбели и виси там временно.
Въпрос: Ако водещи културни институции и имена ви предложат проекти за представянето на страната по време на нейното европредседателство, дали ще ги одобрите?
Отговор: Не, разбира се, защото ще предпочетем сценично шоу със сапунени мехури за 5 хиляди лв. и „Жив килим от български рози под звуците на Балканите“ за още 38 700 лева! А като ни възразят, че това са пълни идиотщини, просто ще отвърнем, че проблемът на водещите имена и институции е отсъствието на „иновативност, надграждане или нови културни практики, а използване вече утвърдени такива“.
Въпрос: Ако някой е инотивен, смислен и толкова ярък, че няма как да не се вдигне скандал след отхвърлянето му, вие все пак ще му дадете ли шанс?
Отговор: Много ясно, че няма, понеже ще намерим начин как да отпадне още на първоначалния етап! А като някой ни се озъби, че дори не сме го допуснали до конкурса, ще изтъкнем чисто технически и административни критерии от рода на липсата на автобиография или печат „вярно с оригинала“…
Впрочем вкусът ни към културни демонстрации от този порядък си пролича още преди влизането ни в ЕС, когато за целта бяха похарчени 3 млн. лв. Само конкурсът за чуждестранни и местни кулинарни изделия „Авренски пай – английски тиквеник” по случай приемането ни глътна 5460 лева, а срещу 1347.84 лв. във Варна беше организиран конкурс за анекдоти и карикатури „Да влезем с хумор в Европа”. За сметка на това в община Главиница похарчиха 2000 лв. по проекта „С веселие и песни в Обединена Европа”, а в Габрово си направиха светлинно шоу за 20 800 лв. За да не остане по-назад, областната администрация в Хасково постави декоративно осветление в цветовете на ЕС върху сградата си за още 2500 лв. И т.н., и т.н.
Сега обаче тези глупости изглеждат направо невинно на фона на проекти за европредседателството, струващи по над 50 000 лева. Вярно, някои може и да са наистина изумителни, но щом „Столът като символ – влияние на европейския дизайн и архитектура в следосвобожденска България“ е сред одобрените 53 предложения и е получил 20 хил. лв., представяте ли си с какви причудливости се е кандидатствало, за да „вземем там едни пари“?
Колкото и обичайни съмнения да има в избора на комисията към Национален фонд „Култура“, самият факт, че са постъпили 485 проекта, е показателен колко българи са се захванали да обичат културата. И не само отделни лица, ами цели творчески колективи, в резултат на което получаваме килим от рози и провесен пред стенописа екран. Да го хване яд човек, както написа един приятел във Фейсбук, че не е кандидатствал нито като дизайнер по реновирането на Двореца на културата, нито с проект пред НФК да закичи с плазма Мадарския конник…
Понеже почти никой у нас не си е на мястото, а гледа да спечели пари по лесния начин, най-често се захваща с дейности, от които нищо не разбира. Но най-неприятното е, че вече и не става дума за обикновена халтура, колкото за неспособност да направим нещо „като хората“, дори за агресивен поход срещу вкуса. Явно толкова си можем ние, сапунените мехури на ЕС. И съвсем не е нужно да посрещнем гостите за европредседателството си голи до кръста – неспасяемата ни нелепост веднага бие на очи. Тя просто няма как да се скрие.
