Предстоят избори. Не, не става дума за онези, за които си помислихте току-що. Преди местните избори през октомври Народното събрание ще трябва да избере омбудсман на Република България. За това го задължава Законът за омбудсмана, приет преди 15 години – факт, поставил началото на една институция, непозната по географски ширини, където поговорката „Бог високо – цар далеко“ най-точно описва манталитета на преобладаващата част от населението.
Малко повече от месец, след като Мая Манолова депозира оставката си и влезе в съревнованието за кметския стол в София, народните представители трябва да изпълнят член 17 от споменатия по горе закон, който казва: „В случаите на предсрочно прекратяване на мандата на омбудсмана нов омбудсман се избира в срок един месец от влизането в сила на решението за прекратяване по чл. 15.“
Точно в този месец вероятно ще проличи присъщата ни незрялост и пренебрежение към институциите, характерни за посттоталитарните общества. В тях почти винаги личният персонален авторитет води поне с обиколка в очите и сърцата на хората пред не толкова „шумните и приказливи“ писани норми.
Именно и това е причината през изминалите 15 години точно институцията на омбудсмана у нас да се развива (и организационно и в обществените представи) в неравноделен ритъм, напомнящ движението на влакче в лунапарк.
Лежерното начало, поставено в 2005 г. от „човека-парламент“ Гиньо Ганев, се отличаваше със светско присъствие и паркетен блясък. Това бе период, в който омбудсманът бе най-близък до остроумното (но безотговорно) сравнение с „арменския поп“ от популярния фолклорноправен съвет за търсене на нарушени права. Журналисти и граждани се учеха да произнасят правилно трудната чужда думичка. Езиковите пуристи настояваха за „обществен защитник“.
Вторият период бе времето на Константин Пенчев. До момента на избирането си за омбудсман той бе председател на Върховния административен съд, но трябва да се припомни, че преди това имаше кратка, но видима политическа кариера като част от групата на юристите в Национално движение „Симеон Втори“. Този втори период напълно съответства на личностните характеристики на бъдещия конституционен съдия. Мълчалива, премерена и предпазлива. Не толкова активна. Назначаването на „нововремеца“ Борислав Цеков за секретар на омбудсмана логично водеше до извода, че институцията ще бъде уютен пристан за приключили политически амбиции. Традиция, всъщност поставена още с първия избор на Гиньо Ганев.
Третият период преобърна с главата надолу традиции и представи. Това е време, в което институцията бе напълно подвластна на личностната характерология на Мая Манолова. Мълчанието е заменено от прекомерно говорене, премереността от непомерна активност, а предпазливостта от кавалерийски втурвания в много посоки, инициативи и т.н. Усещането, че се работи активно не оставаше само в писаните отчети, но влезе и в обществените представи.
Важното е, че точно в този период институцията на националния омбудсман стана видима, разпознаваема, търсена и повече уважавана. С нея властта започна да се съобразява, но така както се съобразява човек с камъче в обувката му. С видимо неудоволствие.
Сега това удоволствие стана видимо. Капитализираният институционален авторитет ще постави под съмнение властови позиции, непоклатими в последното десетилетие. Реакцията на управляващите пред действието на Мая Манолова напомнят киселата усмивка на крупие, което осребрява жетоните на внезапно спечелил клиент на казино. Обаче…
Обаче, решението на Мая Манолова може да постави под сериозна заплаха не толкова нейното политическо бъдеще, колкото бъдещето на институцията на омбудсмана в България.
Вече стана повече от ясно, че тази институция е изключително зависима от личностните характеристики на самия омбудсман.
Вече стана повече от ясно, че изборът на активна и действена личност пред персона от типа „политически пенсионер“ може да създаде неприятности в бъдеще време (особено за изпълнителната и законодателната власт.
Вече става ясно, че в предстоящия избор на национален омбудсман това ще бъде взето предвид от политическите сили в Народното събрание. Никой не иска камъче в удобните си и лъскави обувки.
Ето, точно в това се изразява скритата опасност в подадената оставка от Мая Манолова. В този смисъл предстоящият четвърти период от историята от институцията на обществения посредник в България може да се окаже време на тишина, покой и застой. А от това ще загубят най-вече гражданите на страна, в която Бог (както винаги) е високо, Царят ( както почти винаги в последните седемдесет години) далеко, а Премиерът – на един джип разстояние и винаги готов за селфи…
