Най-накрая Брекзит! За огромното мнозинство хора и наблюдатели, отминалият парламентарен вот във Великобритания най-накрая донесе яснота за безкрайната сага около британското напускане на ЕС. Три години и половина след референдума страната най-накрая ще поеме по своя път само след няколко дни. Други гледаха на последния вот като сблъсък на две еднакво непривлекателни алтернативи на съвременната политика – безцеремонен популист срещу опасен ляв радикал. Борис и Корбин, две страни на една и съща политическа монета, която обобщава стряскащото състояние на съвременната западна политика. Единият се крие във фризер, за да избяга от медиите, докато другият години не може да си обърне езика, за да се извини за институционалния антисемитизъм на своята партия. Стилът на новия стар британски премиер просто не оставя възможност човек да обърне внимание на другите неща, които той прави, на програмните ангажименти в платформата, на управленските решения, взети през последните месеци или пък на отказите от планирани действия. Ако обаче човек го направи, ще види далеч по-интересните и дългосрочни залози на отминалия вот.
Докато всички единствено чуваха ‘Let’s Get Brexit Done’, торите направиха няколко съществени политически заявки с дългосрочни последствия. Ключов е ангажимента за мащабни инвестиции в социалната държава и най-вече в системата на националното здравеопазване, но и образователната система, сигурността и социалните услуги, особено за възрастни хора. Борис Джонсън пое ангажимент драстично да увеличи публичните инвестиции, поне 20 милиарда лири на година, което е около 1% от БВП и така Британия да се доближи до нивото от 3-4%, характерно за страните от OECD. Те ще отидат за инвестиции в пътища, железници, училища и болници. Предстои правителството да вдигне минималната заплата на 10 и половина лири на час и цели тя да генерира доход, който към 2024 година да е две трети от средния за страната. Подобно ниво на минималната заплата ще е най-високото в целия развит свят. Ще бъде вдигнат и прага, отвъд който се плащат социални вноски. Заедно с това Джонсън се отказа от сваляне на данъците за средната класа, както и от сваляне на корпоративните данъци. Противно на много очаквания, той също така е на път да се откаже от ултра-либерален модел на развитие след напускане на ЕС, наричан от някои, доста неточно, „Сингапур на Темза“. Подобна политическа философия пък го отдалечава от намеренията за регулаторен разрив с ЕС, макар тук дискусиите да продължават. Предстоящите преговори за договори за свободна търговия ще отразят тези негови, малко по-предпазливи и социални намерения. Например, още отсега той пое ангажимент да не отваря здравния сектор за американските корпорации. Джонсън ще бъде принуден да защити и много по-традиционни индустрии в централна и северна Англия, което допълнително ще омекоти либералните му намерения.
Донякъде отсъствието на интерес към по-детайлните социално-икономически и политически позиции на торите, а в САЩ на Доналд Тръмп, произтича от разбирането за тяхната намалена значимост. Въобще, мнозина през последните няколко години заговориха за голямата трансформация в основата на политическото противостоене, фундаментална промяна, която в много по-голяма степен отразява съвременната социална реалност. Става въпрос за изместването на няколко вековното разделение ляво – дясно, което доминиращо се структурира по големия въпрос за мащаба на държавата и нейната намеса в икономиката и живота на гражданите. От доста време това не е единствения параметър, по който партиите се движат и търсят отлики, но все пак продължаваше да е водещ. Тезата за сегашното изместване настоява, че всъщност основната ос се трансформира по линия на социално-културни промени и противостоене. Най-често това се изразява през опозицията консервативно – либерално, или пък отворено – затворено, или традиционно – пост-модерно мислене и т.н. Вариантите са различни, но в основата е смяна на чувствителността и позициониране спрямо други структури – най-вече нация и култура. Темите за глобализацията, имигрантите, деиндустриализацията, правата на малцинствата и други не просто се позиционират в центъра на дебатите, но стават водещи за избирателите и тяхното доверие в политическите системи. Според тези теории за политическа промяна, големите икономически дилеми минават на заден план, не са вече фундаментално важни за електоралното позициониране и дори често просто падат жертва на културните войни в съвременните ни общества. Това настояване обаче е прибързано.
Оформя се нов идеен синтез на западната десница, с всички условности на това понятие. Той опитва вътрешна ре-интеграция на националната общност чрез мажоритарната идентичност, противостои на безкрайната институционализация на разнообразието и се опитва да спре окончателния разпад на националната общност на множащи се все по-нишови идентичности. Опитва се да го прави чрез прерогативно и ресурсно възстановяване на националната държава без това да означава опит за разкачване от глобалния свят. Именно тук е и стопанския аргумент, а именно усилването на държавната интервенция чрез различни инструменти – търговско-ограничителни и публично-инвестиционни. Именно отдалечаването от ултра-пазарния либерализъм е съществено тук без обаче това да се превръща в анти-либерална стопанска нагласа. Борис Джонсън в момента прави този идеен завой на Острова. Тази промяна бе осъществена вече и в републиканската партия в САЩ, макар да не получи дължимото внимание. Доналд Тръмп на практика се освободи от една от ключовите опори на републиканската коалиция, а именно икономическия консерватизъм на фискалната предпазливост. Това му позволи да укрепи поне частично по-цялостната гореописана идеологическа конструкция. Подобна динамика вече върви и в други западно-европейски политически системи, но нейните резултати ще станат видим през идните години.
Оформящият се синтез е обаче достатъчно незавършен и крехък. Само преди месеци, консерваторите имаха нива на подкрепа по-ниски от тези на лейбъристите. В края на премиерството на Тереза Мей, някои коментатори дори обясняваха, че нейната партия навлиза в екзистенциална криза. Месеци по-късно, Джонсън триумфира и изпрати левицата в подобно състояние. В сглобяването на новата дясна идентичност има голяма доза ситуативност, просто поредица от реакции на конкретни проблеми и казуси. Чисто исторически обаче си струва да си припомним, че твърде често оформените идейни профили се постигат едва на власт. В британския контекст това се случи с „желязната лейди“, Маргарет Тачър направи тачеризма на власт. Преди него просто имаше някои идейни инстинкти. Борис Джонсън е сега в ситуация, която му позволява да повтори това упражнение, той е и далеч „по-пластичен“ по отношение на политическите идеи. Партията му е с предостатъчно история и идеологическо богатство, за да го направи, например one-nation conservatism. Ако успее, приносът му може да се окаже неочаквано устойчив.
