Всяка епоха ражда и носи бремето на различни публични страхове. Притеснения, които възникват по периферията на дебати и разговори, често в затворени експертни пространства, но чрез различни събития и кризи внезапно стряскат обществото. И тогава те заемат центъра на неговото внимание, изведнъж всеки иска да говори за тях, шумно и настоятелно да предлага решения или просто да си играе с нововъзникналите страхове. Завръщането на фатализма, на мисълта за неизбежния край на света, на перманентната криза, на предстоящия срив, който дебне от най-различни посоки допълнително усилва вълните от страхове и често ги превръща в истерия. Сякаш създаваме култура, която осмисля настоящето единствено през страха от бъдещето, придава му измерение, с което вече не можем да се снабдим по силата на различни метафизични или религиозни системи и вярвания. Ужасът от бъдещето изостря крехкостта и ценността на настоящето и мимолетното. В повечето случаи, публичните страхове имат своите основания в реалността, те може и да са хиперболизирани, но фокусират върху реално случващи се неща, независимо от това доколко техните ефекти са пресилени или пък тенденциите неправомерно проектирани върху бъдещето. Последните години изобилстват от нови страхове, които вършеят из западното обществено и политическо мислене. Те все повече определят политически реакции, управленски решения, бизнес стратегии, индивидуални промени. Затова и трябва добре да ги познаваме, нашето колективно въображение е все повече в тяхната координатна система.
Самотата е новата социална напаст. Все повече и повече хора по целия свят се чувстват самотни и това не е единствено въпрос на самовъзприятие. Непрестанно намаляват връзките на хората с тези около тях, все по-често те признават, че намаляват контактите им с близки, приятели и колеги. Доскоро се считаше, че този проблем засяга най-вече възрастните хора, тези които се оттеглят от професионалния живот, губят съпрузи и съпруги, страдат от миграцията на собствените си деца, които нямат време за тях. С остаряването на повечето общества по света и особено на Запад, непрестанно нараства и абсолютния брой на самотните хора. През последните години обаче, различни изследвания разкриват нарастващи проблеми и при далеч по-младите. Обградени от социални медии и в онлайн живот, дори те не могат да развият достатъчно близки връзки, работят прекалено много и постепенно губят усещането за общност. Самотата е проблем на новия технологичен век, с прекъснати отношения в квартала, професионалната общност, близките. Трескавото търсене на заместители в онлайн реалността единствено усилва и акцентира чувството на самота и отделеност. Първоначално, фокусът бе върху икономическите последствия от проблема, намаляването на производителността, пропуснатите ползи от загубеното време в резултат на по-ниска трудоспособност и по-ниско обща функционалност. През последните години обаче възприятията за самотата все повече се преформатират и тя се третира като медицинско състояние, със сериозни здравословни последици като нарастващ риск от сърдечни заболявания, психически разстройства и т.н. Освен социален, тя е вече и остър здравен проблем за нашите общества.
По този начин в общи линии звучи публичния разказ за епидемията на самотата. Подобни тези вече могат да бъдат чути от академици, политици или коментатори, веднъж превърната в голяма тема, към нея веднага се присъединява и бизнеса. Например, наскоро във Великобритания редица големи компании като Sainsbury’s, Co-op, National Grid и доста други се присъединиха към мерките на правителството за справяне със самотата. През последните години, почти всички значими списания отделиха челни страници на самотата, нейното разрастване и последствия и по този начин окончателно фиксираха проблема сред най-съществените на нашето време и с дългосрочни последствия, изискващи бърза реакция. Затова и не е изненада, че вече има правителства, които успяха да създадат цели стратегии за справяне с проблема. Великобритания бе сред първите държави, където това се случи. Стартовата диагноза е стряскаща, почти една пета от британците заявяват, че се чувстват самотни през повечето или през цялото време. Около 200 000 възрастни британци не са имали разговор с роднина или приятел през последния месец. Три четвърти от общо-практикуващите лекари заявяват, че имат между един и пет пациенти на ден, които страдат от самота. По последни данни, почти 9 милиона британци могат да бъдат описани като жертви на хронична самота. Според едно изследване, самотата вдига с почти 50% вероятността от ранна смърт, това се равнява на 15 цигари на ден, твърдят учени. Нещо повече, застаряването на населението и ускорената автоматизация на работното място единствено ще влошават ситуацията оттук нататък.
Как изглежда на този етап реакцията на британското правителство? Чисто концептуално, тя стъпва върху две идеи. Първата е за укрепване на връзката с общо-практикуващите лекари, които ще имат ресурсите да насочват пациентите към различни специфични за тях дейности, например, различни видове курсове по интереси, местни клубове за най-различни неща, групи за изкуство, планински клубове и т.н. Дефинирана като заболяване, самотата ще може да бъде наблюдавана от лекарите, те ще бъдат и нещо като разпределители към различни дейности, които могат да омекотят усещането за изолация. Втората идея е за местна реинтеграция. На практика, хората ще бъдат включвани във всякакви местни дейности като дори местните компании ще търсят начини да използват техния опит. Това ще се случва чрез местните власти, но най-вече чрез неправителствени организации, които ще получават специални средства за тези дейности. Отделно са заделени милиони за регенериране на местните публични пространства и създаване на нови, например, разширяване и облагородяване на паркове, квартални кафенета, арт пространства и други. В кампанията ще се включат и пощите като пощальоните ще имат за задача да поддържат връзка със самотните възрастни хора, да им помагат с информация, да ги насочват към различни възможности за общуване и други. Бизнесът пък поема ангажимент да помага на хората в компаниите, които имат такива проблеми. В началните и средни училища ще има специални часове и курсове с фокус върху ценността на общуването и социалните връзки. Списъкът може да бъде продължен.
Картината в много други общества не е много по-различна. Япония от десетилетия се бори с проблема на нарастващата самота, допълнително влошен от драматичния демографски срив (2018-та бе 38-а поредна година с намаляващо ниво на раждаемост), все по-широкото разпространение на културата на живот без семейство и френетичния трудов ритъм. Роботът „Теленоид“ вече прави компания на много възрастни хора, които на стари години остават сами. Някои дори организират погребения, когато машината се счупи и престане да функционира. Броят на т.н. „хикикомори“, или хора, които просто не излизат от дома, вече достига над 500 000 души само във възрастовата група 16-39 годишни. През последните години много данни за самотата се публикуват и в САЩ. Според наскорошни данни, над 20% от американците няма с кой да споделят и общуват, а над една четвърт живеят с усещането, че нямат около себе си човек, който да ги разбира. Спрямо 1985 година, над три пъти се е увеличил броят на хората, които твърдят, че нямат с кого да обсъдят важните теми от живота и да споделят съкровени неща. Любопитни са и различията между генерациите. Обратно на очакванията, най-самотна е генерацията Z (между 18 и 22 години), следвана от генерацията между 23 и 37 години. Най-възрастните, над 72 години, декларират най-ниски нива на чувство за самота. Специфично за американската култура е, че това проблем се възприема по-скоро като личен въпрос, което води до доста пи-ниска склонност на публичните институции да формулират и прилагат различни стратегии, политики и мерки. Високата здравна цена на самотата обаче сега активизира здравната индустрия и тя там се оказва основния източник на натиск за реакция.
Тази картина на настоящето далеч не се приема от всички. Едни настояват, че проблемът не е нов, просто сега е добре изследван и съществува култура, която позволява неговото изразяване. Други просто настояват, че нещата се преекспонират и драматизират. Да, може и да съществува нарастваща самота, но тя едва ли е нещото, което ще катурне съвременния свят. Трети са недоволни от връзката на самотата с медицината и се противопоставят на начините, по които цялата ситуация се концептуализира. Четвърти не харесват острото и поредно навлизане в личното пространство от страна на държавата и бизнеса, което отнема свобода, обезсилва волята и ни превръща в обект на най-различни политики. Независимо от всички тези нюанси, няма съмнение в нарастващото внимание към самотата и превръщането й в основен проблем на бъдещето в търсене на бързи и мащабни решения. Има много макро причини в полза на позицията за нарастващ проблем и те са многократно описвани през последните години и десетилетия – ускорена урбанизация и разпад на по-големите общности, криза на семейството и увеличение на живеещите сами, автоматизация и изчезване на различни междинни и опосредстващи институции на местно и професионално ниво и други. Няма съмнение, че има неща в съвременния живот, които усилват усещането за изолация, за дълбоко проблематична връзка с околните, за повърхностност на новата виртуална реалност, за трудова самота. Изглежда ни чака един доста самотен век.
