Те са големия политически страх на всяко западно правителство. Премиери и министри вече се притесняват повече от кадрите на напиращи по границите имигранти, отколкото от забавянето на икономическия растеж. Плашат се много повече за своята власт от някое престъпление с такъв нюанс, отколкото от затварянето на работни места в някое поредно мигриращо предприятие. Имигрантите и бежанците вече с лекота развалят коалиции, разрушават електорати и зачеркват политически биографии. Но само допреди десетилетие това далеч не беше така. Напротив, тези хора бяха неотменимото доказателство за привлекателността и превъзходството на Запада, за неговия неотразим блясък, на който никой не можеше да устои. Те бяха икономическо удобство за растящите индустрии на услугите, нови двигатели на потребление, които да подпомагат икономическия растеж. В културен аспект, тяхното различие можеше да бъде овладяно, интегрирано в мултикултурното поле на западните общества или просто претопено в потребителската треска на безграничния дигитален свят. Щедростта на достъпа до нашия свят бе висше мерило и за нашата морална извисеност, дори превъзходство. Новият смел свят на 21-и век бе мобилен, дори свръхмобилен и шарен, но нашите културни и икономически формули за успех оставаха все така непоклатими и с бляскаво бъдеще. И после дойде кризата от 2015 – 2016 година и нещо се промени.
Имигрантите са вече воините на цивилизационния поход срещу Запада, те не са вече мечтатели за нов живот, а част от новия план за културно овладяване на „стария континент“. В тяхното движение и амбиции случайността изчезна, тя е заменена от дългосрочен план за размиване на европейската култура, нейното подриване отвътре, нейното омекотяване и обезсилване преди новите норми на „другият“ да я изместят и поставят на колене. Имигрантите вече не търсят просто спасение от своя труден, невъзможен живот, а са обединени в амбицията си да овладеят нашия свят, не просто да намерят пристан и работа, а да подменят неговата култура, ценности и навици. Нещо повече, глобалният свят и либералните политики на Запада не просто предоставят възможности за мобилност и миграция, а те генерират безпрецедентна уязвимост, която се усилва от наивност, объркване и сгрешен хуманизъм. В свят на такава безпрецедентна мобилност и отвореност, поддържането на щедрите обещания за прием и защита се трансформират в екзистенциална заплаха, в самоубийствен наивитет, който е в състояние да отслаби необратимо нашите общества и култура. Случва се фундаментална промяна, имигрантите от малцинства заплашват през идните десетилетия да станат мнозинство, колективно да моделират приемащата култура и всички свързани с нея публични системи и политика. Те отдавна не живеят с идеята за своята адаптация, те очакват и изискват нашата адаптация към тях, към техните привички и ценности, настояват за изграждането на това ново културно нормално. Либералната отвореност може и да не гарантира техния непосредствен успех, но им гарантира постоянната възможност да умножават своите гласове и да подготвят спокойно културните си атаки срещу приемащите ги държави.
В общи линии, така изглежда хиперболизираната картина на новия страх от несекващата имигрантска вълна, която не е просто моментен резултат на конкретен военен конфликт, войната в Сирия, а е новата реалност на нестабилната ни глобална среда. Както често се случва в подобни ситуации, генерирането на подобни колективни страхове не е просто драматична, фантастична екстраполация на дадено събитие. Зад тях има и елементи на съвсем конкретни процеси, които имат своята реалност и резонират в ежедневието. Няма съмнение, че доскорошната нагласа към имигранти и бежанци имаше отворен характер, тоест не предпоставяше прагове на прием, предел на капацитет за тяхното приемане. Не просто системата и принципа са отворени, самото им проблематизиране се оценяваше като враждебен и неприемлив акт. Тази щедрост на институционалната интерпретация на преследването и нуждата от прием наистина не носи в себе си очевидно самоограничение. Няма съмнение, че и икономическата защита на отворения прием постепенно губи своята тежест. Трудово интензивните индустрии си отиват, а високите нива на образование са все повече естествена преграда пред много хора. Немалко икономисти описаха процеса на самозатваряне в т.н. „местни икономики на диаспорите“, вместо включването им в националното стопанство. Различни антрополози разказаха много истории на самозатваряне в собствените културни и социални общности. Няма съмнение, че настояването за интеграция и културна съвместимост прекалено лесно се обръщаше в обвинение в нетолерантност и фобия. Достатъчно емпирично очевидно е, че някои европейски общества удвоиха своите имигранти в рамките на две-три десетилетия, например Швеция.
Ако обаче се вгледаме внимателно в последните няколко години, ще видим, че паниката от имигрантски аншлус е всъщност продукт от няколко кризи, които дълбоко разклатиха Западът и неговата увереност и вяра в собствената му сила и устойчивост. Една от тях е глобалното икономическо сътресение, което не просто доведе до години на икономически спад, но и разтресе дълбоко западния модел на свободна пазарна икономика. Тази криза съвпадна с последните етапи на икономическия възход на Китай и това автоматично бе представено като триумф на друг модел, на държавния капитализъм. Навлизането на изкуствения интелект и новата технологична революция пък стреснаха западните общества с идеята за мащабна загуба на работни места и нова, фундаментална трудова несигурност. Вълната от терористични атаки в същия този период и появата на т.н. „ислямска държава“ донесоха екзистенциални страхове, които удариха дълбоко нашето ежедневие, житейска увереност, спокойствие и предвидимост. Ужасът на терора сякаш надничаше зад всеки ъгъл, а повсеместната градска несигурност буквално изправи на нокти нервите на всички ни. Внезапно се оказа, че някои от тези, които сме поканили в нашия дом и култура са били единствено заети с това да планират тяхното унищожение. Това не просто създаде чувство на объркване и притеснение, но и на негодувание и дори ярост. Съвсем естествено, това разклащане бързо се превърна в труден разговор за собствената ни култура, за случващото се в нея, за това кое да запазим и кое да променим, за това как да построим и подредим съжителството си. Именно тази „перфектна буря“ от събития, кризи и сътресения до голяма степен роди и остави трайните белези на имигрантските страхове, които са вече неотменима част от нашите общества, дебати и бъдеще.
Имигрантският страх в момента е в рецесия. Сякаш светът го видя и живя в такава екстремност, че без този стимул сега не може да го разпознае и усети достатъчно ясно и остро. Милионите пристигащи ги няма, сега са стотици хиляди, но се движат по различни трасета, не навлизат в строги колони от юго-изток, а са пръснати из множеството входни точки на европейския континент. В много общества и политически системи, разговорът за това бъдеще е замразен, някои си мислят, че са спечелили чрез тишината, други търсят нова криза, за да доведат до завършек започнатото. Относително стабилните икономики временно овладяват притесненията, намаляването на терористичните атаки връщат усещането за контрол и спокойствие, намаляването на имигрантските потоци носи идеята за управляемост на бъдещето, от която изпитваме такава необходимост. На моменти обществата ни изглеждат балансирани между разбирането за промяна, но и за отказ от превръщането на другите във враг, между очакването за уважение и събиране в приемащата култура, но и опазване на културното различие. Рискът от истерично завръщане към екзистенциална паника остава, ще бъдем късметлии, ако ни се размине през идните години. Търпеливото търсене и намиране на тази пресечна точка прилича на приемливо, макар и крехко, постижение.
