Всяка седмица светът се разделя с поне няколко професии. Отворете сайтовете за икономически новини и веднага ще откриете някакво поредно проучване, което се занимава с това да опише професиите на миналото и професиите на бъдещето. В някои държави вече има образователни консултанти, които ще ви помогнат да изберете подходяща професия за вашето дете. Няма гаранция, че и тя няма да изчезне, но пък поне ще имате бегла представа какво да ви очаква. Предлагам ви една случайна извадка от поредно такова изследване, методологията така и остана неизвестна. Ще изчезнат туристическите агенти, защото вече има достатъчно мобилни приложения и сайтове и съвсем спокойно можете да си организирате всички. Ще изчезнат касиерите, поради скоростното изчезване на хартиените пари, появата на приложения за плащане и т.н. Ще изчезнат библиотекарите, защото четем електронни книги, няма пари за библиотеки, или пък вече въобще не четем, освен хаотичните потоци в роящите се социални платформи. Ще изчезнат пощенските куриери, защото дроновете ще доставят всичко, което не идва електронно. На път са да изчезнат реферите, защото за всичко това ще си има камери, технологии, безпристрастен изкуствен интелект и т.н. Ще изчезнат пилотите, защото и без това те в повечето време не управляват самолетите. Някои компании вече тестват общественото мнение в тази посока, 7 от 10 души нямали нищо против. Съвсем естествено е, когато човек чете всички тези прогнози да се запита дали въобще ще остане нещо за правене в тази ужасяваща (анти) утопия на бъдещето.
Страхът от дигитализацията и изкуствения интелект идва от най-различни посоки. Ще изчезнат най-различни професии като списъците със засегнатите сектори варират постоянно. Едно изследване настоява, че до 40% от сегашните позиции са под заплаха. Предстои най-мащабното сътресение на икономическата структура на обществата, далеч отвъд разместванията при прехода от селско стопанство към индустрия. Предстоящите промени са на практика непредвидими, защото скоростта на иновации и дигитализация е такава, че е почти невъзможно с точност да се определят ефектите. Някои говорят за „края на труда“, за радикално свиване на възможностите за трудова дейност, особено на фона на постоянно нарастващото глобално население. Социалните последствия от това са неимоверни, скоростта на промяната се очертава да е много над способността на държава и бизнес да реагират и омекотят негативните последствия. Смелият нов дигитален свят е разочарование и по отношение на гражданите и политическия процес. Ерата на делиберативната демокрация, на отворени дискусионни платформи, на политиката чрез консултации не просто не се състоя, а социалните медии се превръщат в анти-утопия на разюзданите страсти, език на омразата и груповата фрагментация. Вместо да събират гражданите, те ги групират в самозатворени, враждуващи лагери, които водят дигитални окопни войни. Дигитализацията се превръща в ад и за свободата. Агрегирането на лични данни, предпочитания, потребление и мнения непрекъснато свива частното пространство, прави държавата по-силна спрямо отделните индивиди, разпростира своя контрол върху тях. Китайската система за „социален кредит“ все повече прилича на универсално дигитално бъдеще. Дигитализацията е новия приятел на съвременния авторитаризъм.
Някои от тези страхове имат исторически прецеденти. Всички предходни индустриални революции са били обвити от притеснения за различни сектори и професии. В края на 18-ти век паниката идва от въвеждането на механичното производство и парата. Век по-късно същото се случва след началото на масовото производство, електричеството и поточната линия. В средата на 20-и век страховете са разпалени от появата на автоматизирани производства, електрониката и компютрите. В края на 16-ти век, кралица Елизабет I не позволява на Уилиам Лий да патентова машината за предене. Джон Мейнард Кейнс отделя доста място на т.н. „технологична безработица“, която възниква постоянно в резултат на различни нововъдения. Политиците също открай време изпитват страх от икономическите последствия на иновациите. През 1968 година, американският президент, Линдън Джонсън, създава „национална комисия за технологии, автоматизация и икономическо развитие“, която е изцяло посветена на това. През последните десетилетия пък цели индустрии и региони бяха подложени на икономически сътресения, сред които минното дело, ръчния индустриален труд, голяма част от поточните индустриални производства и други. Независимо от немалкото сътресения обаче, повечето от тези хора успяваха да намерят място в новата икономическа структура. Някои от актуалните политически разочарования също имат своите прецеденти. Например, сегашното разочарование от неслучилата се дигитална демокрация на обсъжданията прилича на провалените очаквания от включването на различни социални движения в политиката през 60-те години на миналия век. Страхът от всемогъщата държава също е познат лайтмотив от изминалия век, в който нарасна нейната способност да наблюдава и контролира своите граждани.
Сегашните страхове имат обаче поне два източника, които не могат да бъдат омекотени от наличните исторически прецеденти. Първият е самия мащаб и скорост на промяната. Едно от най-често цитираните изследвания за последствията от автоматизацията и дигитализацията е на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие и в него се изчислява, че над 40% от сегашната заетост ще бъде засегната в различна степен от тези процеси. Нещо повече, високата скорост на иновации означава, че този процес на разместване ще се извърши в много по-кратки срокове, отколкото например при големия преход от селско стопанство към индустрия. Това пък стряска политическата класа, която няма ясна идея как да планира за този мащабен преход. Подобен процес ще доведе до дълбоки промени в образователната и социалната политика, въобще в цялостната структура на социалната държава и нейните функции. В някакъв смисъл, идеята за безусловния универсален базов доход е признание именно на неспособността да се предвиди и планира това, което предстои. Вторият източник на неспокойствие е усещането за непредвидимост. Никой не е сигурен в прогнозите си, никой няма усещане за пълно разбиране и овладяване на процесите. Цикълът на иновации, дигитализация и навлизане на изкуствен интелект изглежда все по-скъсен, неща, прогнозирани за десетилетия напред се случват едва след няколко години. Това допълнително изнервя хора и политици, нямаме усещане за наличието на пътна карта, живеем в „избягал свят“, който се движи по собствена логика и скорост, а ние просто тичаме след него и се опитваме да го разберем и неутрализираме.
Дигиталният свят прилича на разочарование от бъдещето, поне за тези, които не са социализирани в него. Напълно възможно е цялата сегашна паника да е просто, както се е случвало и преди, страх от това, което предстои. Най-обикновена генерационна пропаст, която ще намери своята точка на баланс през идните години. Смущава е обаче липсата на сериозни нови идеи за тези предизвикателства. Предходните сътресения бяха преодолени чрез мащабни иновативни решения като разширяване на средното и висшето образование, създаване на социална държава като защитна мрежа или пък гъвкава национална стопанска система, която има множество гъвкави инструменти за пренасочване на работна сила и буфери от заетост в публични проекти. Сегашната дигитална революция още не е родила значими нови идеи за реакция. Повечето политически предложения са рециклирани и осъвременени добре познати неща – преквалификация, гъвкава заетост, таргетирана социална помощ и други. Безусловният базов доход е може би единствената по-радикална идея, която по различни причини е популярна и в десницата и в левицата, но и тя стъпва върху непроверена хипотеза – доброволно дългосрочно бездействие. Затова и в момента по-стряскащо е не толкова дигиталното бъдеще, колкото липсата на интересни и реалистични идеи за неговото управление. Дали пък и за това няма да се наложи да разчитаме на изкуствения интелект ?!
