Розалинд Тай наскоро e напуснала своята работа след като достига необходимата за пенсиониране възраст от 62 години в Сингапур. Тя обаче очаква да живее поне до 90 и сега трескаво търси нова работа. Знае, че средствата за здраве ще нарастват, иска да пътува повече и спокойно да посреща всички свои разходи. Само за последните 10 години относителният дял на хората над 65-годишна възраст в страната е нараснал от 8.7% на почти 14% и тенденцията единствено ще се ускори. Сега Розалинд е редовен посетител на центъра за възрастни, където кара курсове за подготовка за интервюта за работа, подобряване на компютърната грамотност и поддръжка на психологическата мотивация. Програмите са особено важни за по-възрастните поколения в Азия, при които нивото на образование е по-ниско, поради по-късното разширяване на висшето образование. До няколко години ще бъде променено и законодателството и по-младите колеги на Розалинд ще работят поне до 65 години преди да имат право на пенсия. Всъщност, подобни дискусии се водят в почти цяла Азия, дори в много по-млади нации като Виетнам и Филипините. Противно на много възприятия, проблемът на застаряването далеч не е монопол на Запада. На практика, единственият континент, който няма да се изправи драматично пред него през идните десетилетия е Африка.
Все повече хора на Запад виждат собствените си общества като необратимо застаряващи, в плен на демографска динамика, която по силата на неуправляема логика свива раждаемостта и едновременно с това непрекъснато удължава живота на своите граждани. В този двоен процес надделява притеснението, по-дългият престой на земята не генерира особен ентусиазъм, а по-скоро повдига прекалено много въпросителни. Стареещите общества постепенно се лишават от естествена виталност, напуска ги първичната енергия, която носи устойчивостта и перспективите на безпроблемното възпроизводство. Те стават уязвими, трудно ще се защитават при нужда, рискуват да станат лесна плячка на външно влияние, подлежат на по-лесно физическо и културно овладяване. Националната култура става по-крехка, защото е лишена от регенериращата енергия на младите, динамични общества. Грохналите общества сякаш естествено тръгват необратимо по пътя към упадъка, изчезването на цели нации и култури става обозримо. Демографският недостиг поне частично трябва да се запълни с имиграция, с нови различни, които допълнително ще проблематизират приемащата култура и нация. Тяхното пристигане се представя като спасителна мисия, но всъщност е просто началото на края. Комбинацията от спадаща раждаемост и по-продължителен живот прилича на неразрешим икономически ребус, който подкопава шансовете за стабилен бъдещ растеж. Сякаш никой не знае как да го разреши без да взриви собственото си общество. Финансирането на продължителния живот няма готов и работещ модел, правителствата единствено бързат да вдигат пенсионната възраст, но тази мярка не може да остане единствена, нито пък да бъде универсализирана.
Зад повечето от тези страхове стоят съвсем реални проблеми, при това с нарастваща сложност. Различни изследвания непрекъснато сочат, че при тези демографски тенденции има тежко недофинансиране на пенсионните системи. В някои случаи, средствата ще стигнат за едва половината период между пенсиониране и смърт. Моментната универсална рецепта е удължаване на трудовия период, но тя тепърва ще се изправя пред сериозни препятствия. Например, тя не е приложима за всички професии и категории труд, а и ще срещне силен отпор, защото спокойните старини отдавна се приемат като гарантирано право. Не е ясно и в каква степен ще има съответствие между професиите на бъдещето и способностите на сегашните възрастни и доколко тази дистанция може да бъде преодоляна с преквалификации на стари години. В много държави всъщност проблемът е троен – едновременно свиване на раждаемостта, нарастване на продължителността на труда и емиграция. Това важи за страни като България, но може да бъде усетено в цяла източна, централна и южна Европа. Подобна динамика е изключително трудна за преодоляване, защото отделните проблеми се усилват един друг и непрекъснато влошават ситуацията. Вече съвсем не е очевидно и че повече имиграция е трайно решение. Тук е необходима комбинация от добро образование, езикова култура и готовност за интеграция, която не е никак лесно постижима. Дори Германия бе принудена да признае, че приемането на повече от милион бежанци не работи по отношение на пазара на труда. Допълнителна неяснота произтича и от ускорената дигитализация на икономиката и трудността да се прецени спрямо каква устойчива икономическа структура трябва да се планира дългосрочно. Как можете да дефинирате управленски мерки, ако не знаете точната икономическа и социална реалност спрямо която трябва да го направите?!
Застаряването поставя и множество социално-културни предизвикателства. Едно от тях е самото отношение и възприятие към последния етап от житейския път на хората. Разбира се, тук отделните страни са много различни и всякакви специфики могат да бъдат илюстрирани. Все пак, няма да е преувеличено, ако приемем, че повечето хора очакват някаква комбинация от заслужена почивка, време с деца и внуци, време за хобита и пътувания, за всичко житейски недовършено, или пък просто съзерцание и удоволствие от времето на този свят. По-късното пенсиониране не просто отлага всички тези неща, но и може да ги направи невъзможни, защото ще бъдат практикувани на още по-преклонна възраст. Нещо повече, правото на спокойни старини отдавна е в „социалния договор“ със съвременната държава, не просто очакване от нея, а опора на нейната легитимност. Промяната тук ще предизвика остро недоволство и вълни от протести, които могат да блокират всякакви опити за решения. Аргументът за системната неустойчивост няма да е достатъчен като основание за персонализирана промяна в негативна посока. Друго съществено културно предизвикателство се отнася до опитите за неутрализиране на проблемите чрез имиграция. Тук притесненията и недоволството са в най-различни посоки. Например, това че значителна част от имигранти са потребители на социални блага на местната държава на благоденствието. Или пък че повечето от тях не се интегрират в националната икономика, а просто потъват в местната диаспора и нейните отношения. Все по-често приемането на имигранти е свързано с проектирането на демографски тенденции, които неизменно водят до нарастване на тяхната относителна тежест в приемащите общества. Извън съмнение е, че в Европа последните няколко десетилетия дават достатъчно аргументи в тази посока.
През идните години застаряването на практика ще засегни всички общества по света, с изключение на Африка и донякъде близкия Изток. В този смисъл, съществената въпросителна не е дали, а доколко и с каква скорост процесът ще удари различните общества. Това е част от новото нормално и няма никакъв смисъл политици и общества да се залъгват, че могат да заобиколят неговите последствия. През идните години със сигурност ще видим повече от досега прилаганите мерки – внимателно покачване на възрастта на пенсиониране, допълнителни финансови стимули при по-дълга трудова заетост, развитие на допълващите стълбове на пенсионните системи, разширяване на възрастовия обхват на образователните преквалификации и обучения, масовизация на фирмените програми за запазване и реинтегриране на по-възрастните служители и други. Идното десетилетие ще ни даде и по-ясна представа за точния обхват, скорост и последствия от дигитализацията на икономиките, което пък ще улесни планирането и приемането на различни мерки и политики. Всички тези усилия сигурно ще създадат известно чувство на управляемост на процеса, но реалността е, че застаряването наистина е сред най-фундаменталните предизвикателства пред човечеството. Работещите формули за справяне с него тепърва ще трябва да бъдат намерени.
