Един призрак още броди в дясното пространство – призракът на комунизма. Нормално за страна, в която по време на комунизма антикомунизъм почти не е имало. Точно като във вица, а и защо само виц, в който тогавашният председател на Народното събрание и виден седесар Александър Йорданов, заедно с видни демократи от бившия соцлагер, отива на аудиенция при считания за победител над комунизма бивши президент на САЩ Роналд Рейгън. След като се осведомява откъде е Йорданов, Рейгън се сеща: „А, да, България, знам я, вие там всички сте комунисти“. „Но как, г-н президент – подскача Големия Ал – та аз съм антикомунист!“ „Абе няма значение какъв точно комунист сте“, махва с ръка Рейгън.
Иначе истински комунисти у нас е имало, но отдавна и са били малцина. Поне от т. нар. зрял социализъм, та до смъртта му, виреят предимно партийци кариеристи. А при прехода важните комунисти станаха важните капиталисти. Които никога не са имали намерение да строят комунизъм – своя си го построиха и преди, и сега.
Болшевики в ляво и в дясно
Ако под комунисти разбираме хора с болшевишко мислене, такива има много и днес. И не в една отделно взета партия, наследничката на Партията майка, а във всички. Но най-вече в ГЕРБ, неслучайно смятани за комунисти втора цедка – ония, които обслужваха номенклатурата при предишния режим, ония, които никога не са били – преди и после, в първите редици.
Сините комунисти пък имат сериозна заслуга за разпадането на СДС и стопяването на неговите производни през годините – дотам, че никое от тях днес да не е в парламента. А страхът от червените комунисти ги хвърля в прегръдките на комунистите втора цедка, които вече са главните антикомунисти. Към оня, дето комунистите били убили дядо му с тояги, се присламчват, къде с примляскване – изпаднали сини кариеристи като вездесъщия г-н Йорданов, къде с отвращение – хиляди пуристи на автентичната десница, превръщайки се в антикомунистически маргинали.
Сините комунисти не спират да се кокорят срещу червените куфарчета, но мижат пред пълните нощни шкафчета на червените комунисти втора цедка. Беснеят срещу Корнелия Нинова, че се кланя на паметника на Тодор Живков, но забравят, че Бойко Борисов бе гавазин на сваления диктатор и че напусна МВР, за да остане член на БКП.
Силно да любиш и мразиш
Политическото участие, подчинено на първична политическа идентификация е детинска работа – като да си заплюеш някоя играчка, прeраснала по-късно в любимата чаша, или всичко синьо. Ако няма налични обекти на желанието, може да си заплюеш какво най-много мразиш – чорапогащниците в детската градина, апартаментите без антре или всичко червено. Тази връзка с обектите на желаното и омразното може да е ирационална, но затова пък е много силна. Ти си политическото животно, което си, понеже силно любиш и мразиш – ето това и точно онова. И само в чуждите очи си инфантил, а всъщност си най-чистия и последователен гражданин и който не е от твоя отбор, е продажник или опортюнист.
Особено силна е идентификацията чрез омраза или страх от нещо. Обектът на желанието може бързо да омръзне или страстта към него да изтлее. Обектът на страха и омразата – много по-трудно. Той все се крие като враг с партиен билет, все дебне като вампир в нощта, жаден за вечен мрак. Идилията е твоето свободно въображение, кошмарът сякаш е чужд натрапник, но е твоето несъзнавано и по-истинско Аз. Той те тласка към неизбежни и единствено възможни решения. Заради него си готов на малки неправди, стига да спреш голямата неправда. Щом твоята синя партия се е стопила до изчезване, ще си заплюеш някоя голяма, дори полукомунистическа, която да спира комунизма. Не си ти предателят и опортюнистът, задето не излизаш да протестираш на площада срещу безправовата държава и корупцията. Предатели и опортюнисти са онези, които са излезли там, понеже са допуснали редом до себе си комунисти. А кой не знае две и две – дойдат ли комунистите на власт, ще стане страшно.
Да се озърташ като негонен ятак
Преди избори лидерите на автентичната демократична десница трябва от сутрин до вечер да се кълнат, че няма да се коалират с БСП. Кажат ли нещо различно, замерват ги с тежките съмнения, а те се бранят с безкрайни обяснения какво не са имали предвид. Така и сега – първо Атанас Атанасов, след това и Христо Иванов заявиха, че формацията им няма да се коалира с БСП след изборите на 4 април, но биха приели парламентарна подкрепа от социалистите, ако получат мандат за кабинет. И биха търсили такава подкрепа от всички, вкл. от БСП, за законодателни промени за реформа на прокуратурата. Казват го още от протестите лятото, но сега сигурно ще спрат и това да говорят, не че не бива отсега да е ясно. Както още лятото отказаха сътрудничество с червените за осигуряване честността на парламентарните избори. Сега и Слави Трифонов отказа, за да не легитимирал БСП, но неговата нова формация е тера инкогнита и просто се пази да не я пришият към Столетницата. „Демократична България“ няма такъв проблем и няма защо да се озърта като негонен ятак на комунисти.
Лидерите на ДБ са поредните заложници на самоунищожителната логика на демократичния комунист: не излизам на протест срещу правителството на ГЕРБ, защото на площада има много комунисти, с което помагам на правителството да остане; после на редовните избори е твърде вероятно да не гласувам за своите, едно, защото са малки сами да се справят с комунистите, друго, защото може да колаборират с комунистите, бидейки малки и затова ги дебна за всяка политнекоректна дума – така или изобщо няма да гласувам, или ще гласувам за по-малкото зло – ГЕРБ; накрая нищо че резултатът е отново малка автентична десница, ако и тоя път влязла в парламента, нали все пак комунизмът е спрян – важното е БСП да не спечели изборите.
Разум по светло
Никой не може да изгони кошмарите си нощем, без да се събуди. Но денем все пак властва разумът. Колкото и да е реална комунистическата заплаха, автентичният демократ първо изхожда от ценности и принципи, не от първична любов и омраза. С което всъщност и побеждава с реални стъпки комунистическата заплаха. Ако свободата и сигурността са потъпкани от превзета държава и корумпирано и провалено управление, няма значение дали това се дължи на антикомунисти или на каквито и да са там други комунисти. Ако поставената в изолация от всички БСП може да бъде, било по свое желание, било принудена да застане зад стъпки, с които да се отвоюва държавата за гражданите, тогава такова сътрудничество е задължително, макар и с отвращение. Нещо повече, така и самата БСП все повече ще се декомунизира и ще изчезне от нощните кошмари.
Политиката преследва цели и ги постига със съмишленици, не с приятели. Отвоюването на правовата държава и създаването на условия за добро управление могат да се постигна само със сътрудничеството на некомунистите в ляво и в дясно. Едните и другите никога няма да се заобичат, но могат поне временно да преглъгнат омразата си. Както беше на протестите – не сме заедно, а сме един до друг, за да свалим правителството. След изборите първият въпрос не трябва да е с кого да се управлява, а за какво. Трябва да е ясно кои цели, как и с кого могат да бъдат постигнати. Разбира се, наивно звучи – ако вземем мандата, нямаме нищо против БСП да ни подкрепи, просто ей така, защото изведнъж ѝ харесала програмата на ДБ. Ако няма гаранции, че БСП наистина ще осигури подкрепа за реформи и открито постави своите искания, просто ще се повтори печалната коалиция на ГЕРБ с Реформаторския блок. Но това е вече въпрос на умение за правене на политика след изборите, политика на принципна и прозрачна основа.
И преди, и след изборите, десният неболшевишки избирател не трябва да изпуска от очи основния си политически интерес да си отвоюва държавата. И да държи сметка на своите лидери какво правят в тази посока, а не от кого ще странят, за да пазят чисто и неопетнено синьото байряче, докато то не се превърне в антикварна вещ. Колкото повече криворазбраният антикомунизмът стои бездейно в ъгъла, самоокован от страх и омраза, толкова повече олигархичният комунизъм превзема капиталистическата демокрация.
