Представите ни за невежество ще се променят с влизането на Слави Трифонов в политиката. Предстои да се разкрият нови залежи от пълно безхаберие, нови пластове от пошъл популизъм – по-привлекателен от досегашния, но и по-опасен.
Ще ви припомня една малка сценка от шоуто отпреди месеци. За незначителните детайли не мога да бъда конкретна, пък и не те са важните. Пак вървяха някакви протести и в шоуто беше пристигнало писмо, че кметът на един град – ако не бъркам, Смолян, забранил протест, защото организаторите му не били поискали разрешение. След прочитането на писмото на гражданина, Слави Трифонов държа реч. Като казвам реч, имам предвид ораторски способности на Фидел Кастро и Муамар Кадафи, а не на днешните наши изказващи се по митинги. Разпалено, все по-разпалено, най-разпалено той се гневеше, че за да протестираш, трябва да имаш разрешение да протестираш, в което даже трябва да си съобщиш маршрута на протеста, както пишеше гражданинът. Ама това било абсурд! Как така ще искаш разрешение да протестираш точно от този, срещу когото протестираш – никакъв смисъл нямало в това и какви са тия местни врагове на демократичното право на протест и т.н. Около десет минути. Колкото обикновено траят гневните речи на Слави Трифонов. На диванчето седяха двама от сценаристите и кимаха утвърдително, а откъм бенда се чуваше познатият пронизителен смях, който в дворцовите среди са наричали „смях на свитата“, възпроизвеждан от определени хора при произнесена от краля смешка. По една време Иван Кулеков, човек, който с единия крак винаги е бил в журналистиката, се сети – и го каза!, – че май наистина при протест трябва да се иска разрешение, защото веднъж присъствал на един протест и там станало дума за разрешение. Така е, не май, а наистина е така. Такъв е законът. Хубаво говори Слави, лесно се пали и даже може да запалва и други, но не е наясно с много неща. Най-вече с това, че демокрацията не означава, че ако народът поиска, всички трябва да тръгнем със зелени гащи (помните това забележително определение за демокрация, вярвам) , а правила. Правила, които работят точно, за да я има демокрацията. И едно от тези правила е, че за да работи демокрацията за нас, първо ние трябва да поработим за нея.
Всичко това можеше да е само незначителен епизод от едно шоу. Впрочем не единствен. И други примери могат да се разкажат, в които артистичният гняв на водещия е многократно по-голям от образоваността му по темата, но не е това целта. Слави Трифонов има едно изключително качество – може да събере, да поддържа, да мотивира екип. И да работи в екип. Това не е малко умение, особено в България, където екипите по-често се разцепват, отколкото обединяват. Българи в екип е сложна конфигурация. Той си знае как успява, това, което се вижда отстрани за 19 години е, че без никакво съмнение успява. Затова имах надеждата, че сега, когато вече влиза в политиката, към този екип ще бъдат присъединени хора, чиято работа е да разбират от политика и демокрация доста повече от сценаристи, чиято работа е да забавляват аудиторията. Експерти, съветници, консултанти – каквито искате ги наречете, но това трябваше да е първата работа на Слави Трифонов, след като обяви, че се устремява към политиката. Тези дни обаче се появи учредителната декларация на новото политическо формирование и стана ясно, че нищо подобно не се е случило. Нещата са на нивото на въпросите от референдума, тоест на нивото на квартален популизъм. Даже не на площаден, а на квартален, защото точно в кварталните кръчми между две питиета хора си мечтаят неща, каквито Слави Трифонов им обещава, без да си дават сметка, че това, което звучи добре, не е непременно добро.
Да вземем идеята народните представители да станат 120 от 240. Мечта на три ракии – по-малко хайлази за издръжка, по-малко недомислия, по-малко командировъчни, по-малко луксозни автомобили, по-малко баджанаци, етърви и шуреи за уреждане, по-малко евтини луксозни апартаменти, по-малко арогантност. На пръв поглед само предимства. Да оставим настрана, че такава промяна не може да стане без Велико народно събрание (400 души, които набързо ще изядат спестеното от 120-те). Но да си представим – решено е депутатите да са 120 и да ги избираме както досега, с партийни листи. Нали можете да се досетите кои ще са водачите на листите – най-преданите, най-верните – не на идеята, а на съответния вожд. А по една природосъобразна причина най-верните и най-преданите, са едновременно с това и най-глуповатите. Не че сега – при 240 депутати – няма такива. Напротив, има ги и са поне 120, ако не и повече. Е, при 120 ще останат само такива. Народното събрание ще се превърне в хор от верноподаници на няколко човека, нито един свестен, почтен човек няма да може да се включи в тази малка бройка, при 240 шансът да се промъкне читав човек е по-голям. Няколко да успеят, това е все пак гаранция, че в парламента ще се чуват и самостоятелни разумни гласове, не само партийни припеви.
Но, ще кажете вие, Слави Трифонов едновременно с това предлага и мажоритарна система, това е голямата разлика. Да, разлика е. И тя ще отвори вратите на парламента за хората с големи пари, така, както вече го направи също приятно звучащата промяна, че субсидиите на партиите се намаляват на 1 лев (друг евтинеещ популизъм от референдума, за прокарването на който вина носи изцяло ГЕРБ, цинична вина впрочем.) Не вярвам, че човек с големи пари ще използва мажоритарната възможност и ще се кандидатира за депутат. Най-малкото защото ще му е скучно като на Андрей Слабаков в европейския парламент. И още защото човек с големи пари е зает или да ги харчи, или да прави повече пари. Но на човека с многото пари ще му е много лесно да си купи клонинг, който ще урежда неговия бизнес в парламента. Не че и сега няма такива клонинги сред 240-те, но тогава ще са всички 120.
Подобна съдба очаква и регионалните полицейски шефове (както и други споменати в учредителната декларация постове, предложени за пряк избор). При тях ще е дори още по-лесно – по-малък мащаб, с по-малко пари ще може да се купи местното управление на полицията.
Този анализ няма за цел да разгроми цялата учредителна декларация на „Няма такава държава“, чиято поява е по-скоро освежителна, защото всяко ново формирование би било хвърлен камък в застоялото и вече вмирисано до непоносимост политическо блато. Но фактът, че декларацията поверява демокрацията уж чрез народа, но в ръцете само на хора с много пари, изтри всичките надежди, че се появява нещо наистина ново. Колкото и да мразим партиите, те са колоните, около които се конструира демокрацията. Друго не е измислено, а когато това друго го мислят сценаристи на забавно шоу, то е, както може да се очаква смешно, в този случай сатирично, пародийно, гротесково смешно. Въпросът е колко души разбират, че е така.
