Преди 2400 години Сократ казал, че в основата на всяка образованост и образование е прегледът на думите. Сетих се за това, след като зърнах в официалните самопризнания на МОН след резултатите от външното оценяване, че само един от десет четвъртокласника у нас вече знае какво означава думата „пожарникар“. То, както е тръгнало скоро десет от десет българи няма да знаят какво означава и какво точно е явлението „министър-председател“, ама нейсе. Проблемът при припокриването на понятията и значенията на думите означава само едно – обществото (тоест, целокупният народ) се мотае като „патки в мъгла“ по думите на българският възрожденец и духовник Неофит Бозвели.
Езиковедите ще ви кажат, че всеки език донякъде напомня чакалнята на голяма гара – едни думи си заминават, други пристигат и остават. Малко, обаче, ме тревожи фактът, че от чакалнята на българския език си заминава думата „пожарникар“. Щото, ако след нея заминат и думите „земеделец“, „инженер“, „водопроводчик“, „електротехник“ ще си припомним набързо библейската притча за седемте мършави крави, които изяли седемте тлъсти крави. А и набързо ще променим системата на българските паремии (пословици и поговорки) с въвеждането на иновативната: „Инфлуенсър къща не храни!“
Онзи ден си говорим с един непознат господин край морето, докато чакаме сафрида да прояви електорална активност. И той обяснява, че много си харесва професията: „Чистичко, спокойно, климатикът си работи, компютърът си мърка нещо, през прозореца се ширнала една зеленина и природа!“ После добави, че и заплатата си я бива… Сега, нали, нетърпеливо ще запитате къде дават така и това, нали! Тракторист се оказа човекът, тракторист и комбайнер и механизатор…
(Да знаете, хората които отговарят за професионалната ориентация на младите, нищо не знаят за професиите на бъдещето. Защото според проучванията с най голяма перспектива се оказват фермерите и погребалните агенти…)
Та, човекът доволен и професионално ориентиран, а ние тъгуваме за умрялото българско село. Даже наскоро гледах един арт-пърформанс-дигитален-визуален и прочие проект със снимки на празни къщи от празни села. Тъжно, да…
Ама, както е рекъл един философ на национализма, за селото и старите традиции най-много страдат и тъгуват отскорошни интелигенти и граждани! Ето, Ангел Джамбазки даже в Брюксел отиде да тъгува. Нищо чудно скоро да напише като единия брат Миладинов „Тъга за юг“: „Дайте ми криля я да си метнам / и в наши стърни да си прелетнам./ На наши места я да си идам, / да видам Охрид, Струга да видам.“
Какъв съм провокатор?! Покрай тъгата за българското село, пляснах се в „македонската“ тема и аз! Между другото, по съвета на Сократ, да припомним (пак), че в основата на думата „провокация“ е латинския корен „vocо“, което ще рече „повикване“. Как тогава да не се сетиш за поговорката: „Каквото повикало, такова се обадило!“ Защото българо-македонските отношения в последните години са изцяло под знака на тази народна мъдрост. Мъдрост ли?!
Ето и сега! Херостратът от Битоля Ламбе Алабаковски, дека го подпали „мирниот однос“. Само да погледнем името на момчето и работата става от ясна по-ясна. Щото, „алабак“ (alabak) си е баш албанско слово (дума) и означава (вижте само!) модерен, но неучтив и невъзпитан човек. Е, няма да се заяждаме с албанската тема в бъдещето на западните ни съседи. Но все пак да запомним албанския произход на фамилията на ватрения (огнения) македонски патриот. Покрай номинативната семантична неучтивост във фамилията на Ламбе, само да добавим незабравимото изречение на Йордан Радичков от незабравимата „Суматоха“: „Араламбене му е майката!“ Това е! Българо-македонските взаимоотношения (односи) си остават една голяма суматоха, в която основна роля имат персонажи като Ламбе…
Но преди да оставим Ламбе на мира осем дни в „темната, майко, зандана“, да припомним, че още един музикант по душа и сърце влезе в централните новини. И проблемът в началото бе отново езиков. Средният пръст, показан от народния представител Христо Петров към част от неговите колеги е често срещана у нас и по света практика на невербална комуникация. Именно, поради тази причина тя не се нуждае от допълнително обяснение – всеки разбира и всеки се сеща. Нейната употреба, обаче, предизвика така наречената „интертекстуална интерференция“ – абе, с думи прости, всеки реши да се изкаже някак и да напише нещо по повод средния пръст, та и аз…
Но преди това, пак по съвета на Сократ, да погледнем произхода на понятието „хазарт“. Свързваме го с арабската „Al zahr“, което пък директно ни отправя към малкото търкалящо се кубче с точици – „зар“.
Няма да скрия, че по моя скромна преценка присъствието на Ицо Хазарта е едно най-хубавите неща, които са се случвали напоследък в опушената и запарена одая на днешната българската политика. Поради една единствена причина – той е непоносим дразнител. Няма нищо по мъчително, дразнещо, вбесяващо нещо от това да виждаш на метър от теб човек, който с думите, публичните жестове и поведението си да казва: „Ти не можеш да си като мен!“ И да го прави с ужасяващо опонента спокойствие и самоконтрол. С една незабележима усмивка.
Да дариш заплатата си – не можеш! Да разговаряш лесно с трудните деца на България като обикновен човек – не можеш! Да правиш жестове – не можеш! Да не влизаш в схеми – не можеш!
За традиционния депутат, появяващата се по коридорите на парламента фигура на Ицо Хазарта е като онзи появил се на стената загадъчен надпис: „Мене, текел, фарес!“, предричащ края и превземането на Вавилон. Зарът се търкаля по масата…
