„И все пак, в назъбените очертания на облаците в залеза, забелязвам една-единствена ивица светлина, която ме кара да вярвам, че ще дойде по-добро утре.
Какво правя?
Утре ще е по-добре! Със сигурност.
Аз предусещам!“
Така завършва „писмо от Ф. Скот Фицджералд, поставен под карантина през 1920 г. в Южна Франция по време на пандемията от испански грип”. То се оказа умело написана пародия, но не майсторското подражание на стила стана причина писмото да има хиляди споделяния в социалните мрежи по цял свят. „Предполагам, че хората са реагирали на оптимистичното послание… Мисля, че това е в сърцевината на живота и творчеството на Фицджералд – непоколебимата вяра в по-доброто бъдеще”, казва пред „Ройтерс“ авторът му Ник Фариела.
И наистина, предоверяването на една (по същество) фалшификация е тъкмо заради онази „една-единствена ивица светлина, която ме кара да вярвам, че ще дойде по-добро утре“. На хората е дадена известна утеха, предложена им е поне смътна надежда, а в тези тежки дни, изпълнени със страх и отчаяние заради плашещата неизвестност на утре-то, те имат нужда от такава подкрепа. „Аз предусещам!“ – повдига духа им Ник Фариела, който май свърши повече работа в това отношение, отколкото мнозина Божии служители.
За сведение на последните: в България писмото продължава да се споделя, въпреки че автентичността му не просто беше оспорена, ами направо отхвърлена. И точно обратното – напълно автентичното обръщение на патриарх Неофит не се оказа в състояние да въодушеви ни най-малко, а ако все пак му бе обърнато някакво внимание, то е по-скоро от предизвиканата почуда (в най-добрия случай и най-меко казано).
„Останали в домовете си, пред домашната икона, притихнали с покайни сърца да отправим взор към Спасителя Христа с молитва за изцерение на болните, и подкрепа на нашите медици, правителството и воинството, и всички, които не пестят сили и средства в това усилно време…“, изчете с равен глас Негово Светейшество. Това той направи чак на десетия ден от обявяването на извънредното положение, само че не в забавянето всъщност е проблемът. Призовавайки всеки от нас „да съобрази ежедневието си“ с изискванията на ситуацията, патриархът добави, че препоръките на Светия Синод и епархийските митрополити ТРЯБВА да се спазват, което звучи досущ като „Параграф 22“. Доколкото не бе отправен публичен призив към хората да не ходят на църква, нещо повече – да не се причастяват с общата лъжичка по време на Света литургия, мъкнейки там невръстни деца и дори бебета, след обръщението остана да витае усещането не за искрена архипастирска загриженост за живота и здравето на вярващите, а единствено за лицемерие (ако не и за лукавство).
Търсейки причините защо православието запада, Стоян Михайловски беше написал: „защото е ръководено от хора тъпи, бездарни, лишени от водителски качества, неодушевявани от никаква религиозна възторженост и апостолска пламенност, некадърни да организират никакво духовно наставничество, предадени на сух формализъм и на безплодно обредолюбие“. Някои от оценките му може и да ни се струват доста крайни, но за липсата на апостолска пламенност е съвършено прав – нея и с помощта на десет запалени вощеници не бихме могли да открием. Безплодното обредолюбие, и то в такъв момент, би отблъснало дори най-добронамерените към Църквата хора; сухият формализъм няма как да служи за свидетелство на вътрешната благодат, заместена от външно лустро и реквизит от бради, кръстове, медальони и жезли. Как хората да се доверят на благочестието на такива водители, когато стремежът към духовно водачество и досега често се свеждаше до най-семпло желание за овладяване на материални ресурси и налагане на контрол върху дистрибуторската мрежа за покупко-продажба на вяра?
„Да не униваме и въпреки трудностите да бъдем бодри и непрестанно да се молим!“, продължи патриархът, но това са празни приказки, уви. Хората униват не само заради заплахата за здравето и живота си, а защото губят работните си места и молитвите няма да им помогнат да си платят сметките, ипотеките и бързите кредити. На този фон бодростта им е лишена от каквито и да било основания, а по нищо не личи синодалните старци да обмислят някакво съдействие поне за най-уязвимите групи.
Ако ги обгрижваха със същия ентусиазъм, с който преди година си поискаха още 5 млн. лв. от държавата, това щеше да се разчуе. А фактът, че не се е разчуло, казва достатъчно по въпроса за социалните им програми, макар техните защитници да възразяват, че Църквата не е от тоя свят и мисията й е далеч по-висока. Дори и така да е, въобще не пречи синодалите да снизходят с някоя и друга кухня за бездомни и с някой фонд за подпомагане на бедстващи финансово (а те ще стават все повече), при положение че получават пари от бюджета на държавата.
И една идея: в България има десетки манастири, където прекаралите тежкото заболяване могат да се възстановяват на чист въздух, особено възрастните и самотните. С един такъв жест Църквата би спечелила значително повече за укрепването на своя авторитет, отколкото с онази лъжичка на неделните служби, а и към нея хората ще започнат да се обръщат с по-горещо упование и със заслужено уважение. Пък и истинският „Лекар на душите и телата, Който прояви толкова добротворство и направи здрави страдащи телесно и душевно люде“ (по патриарх Неофит) би оценил това: добротворство е думата, която тъкмо Църквата трябва да изпълни със съдържание. Обредолюбието не е в състояние да стори това, но, виж, иначе успешно я изпразва от смисъл, превръща я в кухо клише.
