Ния Харалампиева,
стажантска програма
Наскоро попаднах на най-неочаквано място на типичен символ от социализма – дъвка „Турбо“. В ресторант тип закусвалня, опитал да се поевропеизира, обаче заприличал на типично американско „капанче“ за бързо хранене, незабелязано се вмъкват по няколко дъвки „Турбо“, придружаващи сметката. Толкова много истории съм слушала за тях, как твърде бързо им се маха „сокът“, какви големи балони правят. Даже скоро направиха и филм около тези толкова прочути дъвки. Но всъщност, не това е било важно за моите родители, които, докато са я джвакали неуморно, са чакали рано-рано на опашката за мляко. Е, да, опаковката им бегло наподобява онази от преди 40-50 години, чиито снимки успях да открия в обява със сто картинки на „Турбо коли“ в сайт за онлайн търговия. Вътре картинката на Лада от „онова време“ също е заменена от най-последния модел Опел, но пък нали надписът „Турбо“ се е запазил още.
Та, така и с Прехода с главно П в България. Дъвкана и предъвквана е темата около промените след 1989-та година. Отначало със сладникав вкус, докато „сокът се махне“, а надеждите за ново начало изтлеят напълно. Децата на Прехода, заклеймени като „изгубеното поколение“ вече или се наслаждават на късмета от това да бъдат в точното време на точното място, захлебвайки малко и постоянно по нещо от „края на една ера“, или са влезли в своя собствен затвор на циклична повторяемост от практикуване на занаят, далеч от тяхната завършена специалност и компетентна област.
Но тези деца, израснали преди 89-та, вече са станали родители. Сега е поколението на децата на децата на Прехода – в момента на около 25 – 30 години. Или както скромно определям тези вече работоспособни младежи – „изхабеното поколение“. Вече сме имали едно загубено, защо пък след години моето поколение да не бъде „изхабено“?
Ние сме онези, които се лутат безучастно в ежедневие на преповторяемост, обградени отвсякъде с четирите стени на консумеризъм. Граници вече почти не съществуват, завещаният морал и ценности са дотолкова изкривено разбрани, че устоите на социалната и държавната общност са измити в канала от бързотечащата струя на хаос и безредие. Тридесет години след разпада на социалистическа България пламъкът на надежда в очите вече е изтлял и се е превърнал в пепел. Най-честните разговори се водят на половин литър концентрат, а бутилката се е превърнала в нашия психотерапевт. Неосъществените ни планове имат образа на стъклена бутилка. Несъстоятелността на сегашното има горчиво-стипчив вкус на алкохол разливащ се по гласните струни, отнемайки отчаяния вик към бездната на празнотата. Статуквото на застиналост бавно и неизбежно превзема всякакво желание и хъс за бъдеще в останалите на родна земя млади души. Изпитваме нужда да утолим празнотата в себе си с най-новата джаджа, която вече ти позволява да караш без ръце, чакайки търпеливо пагубния удар в някое дърво, скрито след завоя, който пък случайно не е картографиран в програмата на Гугъл мапс.
Може би онези със светнала жълта лампичка над главите им, осенени от гениални идеи, напускат пределите на България в търсене на поле за изява на съответните си хрумки. Със същия си този техен акт, символично лишават оставащите в границите на територията от бъдеще за утопично общество от съмишленици, ако въобще може да се говори за такова. Лозунги по Ботев и Левски могат съвсем спокойно да се видят по гърбовете на така наречените „националисти“, уж борещи се за запазване на българското. Профилите на възрожденските революционери по-скоро подсказват за едни донкихотовци, неадекватно борещи се срещу вятърните мелници.
За смях ли е, за сълзи ли е. Не сме „изгубеното“ поколение, излъгано за градежа на държавата. Ние сме нещо друго – едно такова без цели, изгубило човечността в себе си, прахосващо всичко дадено ни наготово. Все избираме загубени каузи, в името на които да вярваме, неспособни да повярваме в настоящето. Неправомерно и преувеличено може да се стори някому това заключение, имайки предвид всекидневните обнадеждаващи новини по медиите за някой успяващ българин, вложил средствата си в нещо, така прекрасно, българско, дал интервю пред медиите два часа преди полета му за Щатите, или която и да е друга страна, направила възможно това безкористно вложение на родна почва. Такива новини предизвикват онова сгряващо душата чувство на взаимност, топлота и подкрепа, все едно си в прегръдките на Родопите. Но за да бъда честна, стоящи паралелно до известията за поредното убийство, останало безнаказано от „моралната“ Темида, някакси предизвикват по-скоро чувство на комичност отколкото гордост. Как успя историята така да се обърне с обратен знак към тази „велика“ нация, родила създателите на славянската азбука? Как позволихме на развоя от събития да прекъсне спирачките на колата, наречена живот и прогрес? Малко започва да звучи като лозунг на БСП, с всичкото това мрънкане и оплакване от статуквото. Все пак и такива все още могат да се видят на ежегодната „седенка“ на Бузлуджа.
Върти го, сучи го – пак се връщаме на изконната канонизирана маса – било то в т.нар. „интимни кухни“ от преди Прехода, използвайки се взаимно за психотерапевти, или по бар столовете на шумните заведения, готови да облечем морала и задръжките си с дебел пласт козметични продукти. (Една девойка веднъж ми подшушна „Отивам до тоалетната да си сложа лице“. Сами си правете заключенията.) И в двата случая, пак се крием. На думи – силни, дела – никакви.
С неимоверни усилия се опитваме всекидневно да подражаваме на така бързо развиващите се западно-европейски страни, без въобще да забелязваме, че правим копие на копието. Чудя се кое е по-пагубното – това, че за пореден път заприличваме малко по малко на някого другиго, с всичките му прищевки и неоправдани очаквания, без коренна промяна в манталитета на байганьовците, или това, че заличаваме за пореден път българската си идентичност? Или тя никога не е съществувала дори? Наблюдаваме или тиха примиреност и търпимост, или бързо закупуване на еднопосочен билет за „прекрасните“ западни земи, пълни с надежда и евентуално бъдеще за реализация.
Има една фраза „Преходът беше измама!“ Ако потърсим в тълковния речник думата „преход“ веднага ще открием като първа дефиниция следното „Преминаване от едно състояние в друго. Плавен преход.“ Ключова дума „плавен“. Плавен, по-бавен, най-липсващ. Уж с приемането ни в ЕС рязко се спусна гилотината и главата на промените се търкулна в миналото. А то какво – още си пазим ревностно символчета на онзи живот преди 89-та, даже ги консервираме и интегрираме доста успешно в ресторантчета със „съвременна“ концепция. То крушата не пада по-далече от дървото, нали така. Поне успяхме да си запазим вкуса на домашната крушова ракия. С някои вариации, разбира се.
Та така. Бъдещето на „изхабеното“ поколение като че ли неизменно е свързано с бягство, миналото е под знака на неосъществения велик прогрес. И туй то. Вдигаме наздравица! Наздраве за лъжата, наздраве за безсмислеността и тихото кротко тлеене/съществуване/вегетиране. Буря в чаша водя. Само че бурята е по-скоро атрофирало вълнение, а водата е четиридесет градусов концентрат. До дъно!
А на сутринта да не забравите да хапнете по една дъвка „Турбо“. Е, да, няма да отмие горчивия вкус на снощни грешки от препиване, нито дъхът ви ще е ментов. Но пък може да вкусите „сока“ на надеждата – в различна опаковка, ама същият.
