Статията е от бр. 1 на „Прас прес“ (1 март 2017).
Справедливостта е една от най-сложните. Толкова е сложна, че дето викаше един, дори и аз да успея да ви я обясня, вие няма да успеете да я разберете. Равенството може да се измери, свободата може да се усети, докато справедливостта е нещо субективно. Справедливото за едни е почти винаги несправедливо за други. Или както каза премиерът Борисов лани, „така е в живота – щастието на едни се гради върху нещастието на други”. Направо ме изуми с тази напълно неочаквана мъдрост. Може би е прав Антон Тодоров, че хората рядко предизвикват Борисов на интелектуални разговори и затова не могат да оценят неговата интелигентност. А мисли, като горецитираната, съм срещал само при мъдри писатели като Павло Загребелни например: „Човек може да бъде щастлив само за нечия сметка. Сумата на щастието на земята е също така постоянна, както и количеството на въздуха или водата. Ако трябва да получиш повече, добре е да знаеш: някой друг е ощетен…”
Няма как да се разпредели щастието справедливо. Винаги едни получават повече и това няма нищо общо със заслугите. Същото е и със собствеността, която, каквото и да ви разправят, стои в основите на щастието. Затова от законите на Хамурапи във Вавилон, през Колон в Древна Гърция, Магна харта и Декларацията за правата на човека историята е белязана от напъните да се намерят механизми, да се изработят закони, които да гарантират максимално възможна справедливост.… И не е права г-жа дьо Стал, не в името на свободата, а в името на справедливостта са извършени най-много престъпления. И продължават да се вършат.
И липсата на справедливост, особено в разпределението на благата, е била, е и ще бъде причината за всички големи обществени катаклизми, за които ни разказват историците, най-често със свои думи.
„Трудът сам по себе си е тегоба, а тъй като човекът по природа бяга от тегобите, следва – и историята го доказва – че навсякъде, където ограбването изисква по-малко усилия от труда, то преобладава и никаква религия или морал не е в състояние да го спре. Кога спира ограбването? Когато се окаже по-скъпо и по-опасно от труда.” (Фредерик Бастиа в „Законът”)
Прокуратурата е тази, която трябва да го направи. Защото, има ли човек, освен героят от поучителните разкази за деца, който да не се възползва, ако селото е без кучета?
Няма какво да се лъжем. Има два вида работа – при първия местиш едни камъни, а при втория казваш на някой друг да ги мести. И човекът е така устроен, че все гледа да прекара някой друг да мести камъните.
Спрете който и да е скромно облечен гражданин на улицата и го попитайте как се става богат. И той ще ви каже не просто, че ограбването е най-лесния и бърз начин, ами ще ви обясни също, че е и единственият. И изобщо загубилите състезанието, поради завист и други долни чувства, са убедени, че богатството е кражба. И обратно, сред забогателите е много разпространено мнението, че с честен труд може да се забогатее. Доста богаташи съм чувал да го изповядват.
Философски погледнато, в основата на всяка едно богатство стои в крайна сметка честен труд, нечий честен труд. И винаги може да се изчисли, макар и приблизително, зад едно богатство на колко хора честният труд седи. А, ако някой открадне даден честен труд, той престава ли да е честен? Не, нали? Трудът, вложен в един предмет, се отнася до стойността му, а не до собствеността. Оня ден на комшията например му откраднаха колелото. Хем го беше заключил с верига за мечки. Беше хубаво колело, три месеца работи за него. Е, престава ли колелото да е плод на честен труд? Затова въпросът към един милионер не е дали е забогатял с честен труд, а с чий честен труд.
Честният труд на хората може да бъде ограбван по много начини. Може с тяхно съгласие и тогава се нарича работа. Може и без съгласието им и се нарича кражба. Може също и без тяхното знание и тогава е далавера, корупция, задкулисие и т.н. И Законът е призван да направи така, че да държи ограбването чрез труд в някакви прилични рамки и да наказва кражбата и корупцията.
Но законът е като мотиката, сама не работи. Лозето не ще мотика, иска човек с мотика. И тук започва трудното. Тук е нашата истинска драма. Хората! В случая прокурорите и съдиите, а извън него други хора – политици, лекари, полицаи…
Често ни упрекват, че твърдим, че всички магистрати са маскари. Но ние не твърдим това. Твърдим, че системата е порочна и непрекъснато произвежда корумпета. Понякога и от честни хора ги произвежда. Слаб е ангелът човешки, много са изкушенията в този свят, а за другия не се знае нищо положително… И освен това, когато в едно общество кражбата стане норма, честният изглежда не-нормален. Хората почват да го отбягват.
Знаете ли защо граф Виктор Лустинг, един от най-големите мошеници, е успял да продаде два пъти Айфеловата кула? Защото знаел какво кара магарето да върви. Представил се за висш служител в пощите, който е натоварен от правителството да я продаде за скрап. Намерил един провинциален индустриалец и почнал да го омагьосва. Работата била почти опечена, когато оня почнал да се дърпа, нещо се усъмнил в „продавача”. Тогава граф Лустиг заговорил как не му стига заплатата, как е затънал в дългове… Индустриалецът решил, че му искат рушвет и се успокоил. Нали така постъпват всички чиновници, това е така да се каже дължимо поведение. И атестат за автентичност на чиновника… А пък американецът Джордж Паркър продал Бруклинския мост, даже няколко пъти го продал…
Та си мисля дали подкупността на българския магистрат не е станала атестат за неговата автентичност. Не го твърдя, само си го мисля.
За днешното състояние на съдебната система има три причини: Участие, съучастие и безучастие. Безучастните са онези малки и опазили достойнството и съвестта си винтчета, от които нищо не зависи. Тази първоинстанционна честност бързо бива коригирана по веригата нагоре. А носителите ѝ почват да се питат що им трябва да търкалят едни камъни без полза… И едни се обезверяват и напускат, други системата ги изхвърля като чуждо тяло. По-адаптивните преминават в активните категории на участие и съучастие. Продават си мидзуагето. (Мидзуаге, за който не знае, е ритуал, при който младите гейши продават на търг девствеността си.) Тоя живот, викаше един философ, е битка да се наредиш сред престъпниците, а не сред жертвите. Като поседиш дълго от страната на жертвите, всеки път, който води навън, ти се струва приемлив.
Така съдебната система изяжда най-добрите си деца.
Не твърдя, че няма честни магистрати. Невъзможно е да няма. Най-малкото има льольовци, дето нито могат да си поискат, нито пък да вземат, ако им се подаде… Но промяна в прогнилата система не може да се направи с единици, нужна е критична маса, която трудно ще се събере. Защото системата маргинализира всеки, който се прави на особен. Честният магистрат е заплаха за „колектива”, може да предаде четата… Той е като трезвеник на масата, вижда и помни всичко, но сам не участва в свинщината…
Откажеш ли да вземеш „твойто”, ставаш подозрителен. Контрагентите също не смеят да си вземат тяхното.
Не водя някаква представителна статистика, но винаги хвърлям по едно око на обществено значимите дела. И стигнах до извода, че осъдят ли някого за корупция, той или е крал скромно, или пък е профукал всичко и няма пари да докаже по съдебен път невинността си. Господин Законът винаги се отнася много почтително към парите. На виден магистрат приписват думите, станали нещо като виц: „Мога да се корумпирам, мога и да не се корумпирам. Ти какво предлагаш?”
Затова, ако се върнем към рецептата на Бастия, с прискърбие трябва да констатираме, че българската прокуратура неуморно се труди да направи ограбването по-скъпо, но не и по-опасно. Там раздаването на правосъдие е факултативно занимание, а основните усилия са насочени към издояване на платежоспособни клиенти.
Настоятелно моля господин главния прокурор да не се засяга от това, което казвам, защото аз говоря според всички свидетелства на историята. Даже съм си записвал.
(Г-н главен прокурор, спомняте ли си коя година казахте: “Имаме изключително ясна представа за знаковите хора в организираната престъпност. Остава ни да съберем доказателства. За толкова години зайци с тъпан се събират…)
Топката е в полето на политиците. Трябва да променят закони, да създадат институции…
Сега се сещам нещо. Какво правел Мехмед Завоевателят, ако някой съдия съдел криво? Правел му забележка? Не. Заповядвал да го одерат с думите: „Ако му порасте нова кожа, провинението му ще бъде опростено.“ Жестоко е, да? Обаче работи. Но Европа няма да позволи…
Политиците… Ама нали те са главата на рибата?! Според Бастиа стремежът да се участва в изковаването на законите (най-общо в политиката) може да има две цели: да се сложи край на законното ограбване, или да се участва в него. Мисля, че ще ви обидя, ако ви подскажа кой е нашият случай…
А Брюксел е безпомощен, пише доклад след доклад за неотложната реформа в съдебната система, тукашните кимат виновно с глава два деня и на третия пак я отлагат…
Обещах ви оптимистично, а се получи както винаги… Съжалявам.
