In memoriam
Статията е публикувана 2014 г.
Слабичък се оказа тази година летният туристически сезон. Според официални данни от сайта на Министерството на икономиката до края на юли уж имало ръст около 6%, но според хората от бранша всъщност било спад, и то значителен. Ако се вярва на Института за анализи и оценки в туризма, спадът е 12%. Така изглеждат нещата отстрани, а отвътре май е по-зле.
Че сезонът е слаб, се усещаше още в началото на август по истеричните табели „Свободни стаи!!!” (непременно с три удивителни), закачени там, където преди години се четеше „Няма свободни легла”, изписано с явна досада. Нека надникнем в генеалогията на трите възклицателни знака. В тях личи тревога, дори отчаяние, и подсказват интересни неща не само за българския туризъм, но и за специфичната менталност на съвкупната национална общност. Авторите на тревожните вопли сигурно се питат: „Защо стана така? Къде сбъркахме?” Ще опитаме да обясним. Презастрояването на курортите е тема, която от десетина години обилно се предъвква у нас, но от това нищо не е последвало и никой не е спрял да строи, каквото поиска и както поиска. Поради което красивият някога черноморски бряг вече изглежда необратимо полазен от строителна екзема. Това са стотици, а може би и хиляди нови хотели, нелепи жилищни блокове и курортни селища. Всичките (или почти) бяха построени през последните години върху терени, които авторите на тревожните апели с трите удивителни реституираха като земеделска земя и после продадоха на строителни предприемачи, които ги застроиха, продадоха ги и си заминаха. С парите от продажбата на някогашните си ниви продавачите вдигнаха още по два етажа над и без друго грозните си четириетажни къщи с идеята да ги дават под наем. Или пък си ги сложиха в някоя банка да им ги мъти, а пък банката ги е дала като кредит на онзи, който е построил хотел на мястото на нивата. След всичко това хитрият и алчен селянин от Приморско, Созопол или Несебър, който някога е имал парче земя и къща с постоянно заети стаи, сега няма земя, но има „Свободни стаи!!!” и продължава да е беден, защото не е разбрал, че истинската бедност е в главата му. И друг път сме казвали, че простият човек лесно настива. И още нещо. Като оставиш простия човек да се развива свободно, той си развива и простотията. А като стана дума за простотия, нека видим какво друго предлага българският морски туризъм.
Туризмът като всяка индустрия е двусмислен, може да носи ползи, но и големи вреди. Философията на тази индустрия е да те накара да си купиш нещо, което всъщност си е твое. Той продава гледки, настроения, усещания, мигове на привидно безгрижие и забрава. Как става това? Туристическата индустрия внимателно следи какво хората обичат да правят и най-вече къде обичат да ходят, за да ограничи достъпа, да се настани на тези места и да започне да къса билетчета. Това е цялата магия на този бизнес – да породиш желания, които после да задоволиш на определена цена. Това впрочем е и магията на всеки бизнес.
Туристическата индустрия търси уникалното, привлекателното, красивото и приятното, за да заяви претенции към него, да го опакова във вид на услуга, да му сложи етикет и да го предложи за продан. Поради което всичко, до което се докосне туризмът, губи от своята уникалност и автентичност, понякога повече, друг път по-малко. Селската бабичка, която плете чорапи или рогозка от церевична шума и меси баница, припявайки някоя народна песен под възхитените погледи на група бледи скандинавци, не е селска бабичка. С помощта на туроператорите тя е отчуждена от селското си битие и е превърната в атракция. Това не е бабичка, а бутафория. И не само у нас е така.
Както пише Николас Давила: „Варваринът руши, а туристът осквернява.” Бихме добавили, че българската туристическа индустрия успява да върши и двете неща.
Плажът. Технологии за привличане и прогонване
Ако се вярва на Конституцията (чл. 18), крайбрежната плажна ивица е изключителна държавна собственост, до която всеки гражданин има неограничен и свободен достъп. Ако човек се довери на очите си, разбира, че Конституцията е по-скоро тъп виц. През зимата може и да е валидна, но през лятото не е. Тогава по-голямата част от плажовете са практически частни. Дадени са на концесия, а концесионерът ги е набучил с чъдари, за които иска между 5 и 10 лв. на ден плюс още толкова за шезлонг, понеже вървят в комплект. Някъде цените са и по-високи. Според закона 50% от плажа трябва да бъде оставен за свободно плажуване, но площта винаги е много по-малка, и то в най-неприветливата част от брега. Обичайна лятна гледка е повечето хора да лежат скупчени като бежанци в един ъгъл на плажа, а чадърите на концесионера да стоят празни.
Мечтата на концесионера е плаж, на който хората си стъпват по главите, плътно покрит с кърпи и шезлонги, а на всеки шезлонг по двама души. Нормалният човек иска чист плаж със свободни пространства и без мутренски концесионер. Този човек е враг за индустрията и тя откровено го мрази.
Плажовете в България са ограничен ресурс, за разлика от апетитите на туристическите предприемачи, и това очертава бъдещ все по-остър конфликт. Нека видим как може да се развие. За да привличат туристи през лятото, хотелите ще трябва да им осигурят плажове. Никой не ходи на море заради хотелския басейн. Но леглата в хотелите и ваканционните селища май вече са повече от местата на плажовете. Затова отделни хотели успяват чрез свързани фирми или по други начини да станат концесионери и на плажовете. После ги заграждат и слагат табели: „Само за гости на хотела”. В близките години вероятно повечето плажове ще бъдат хотелски и другите хора постепенно ще бъдат изгонени. Бас държа, че идеята отдавна се мъти в главите на бизнеса. (Отделна тема са онези зони от брега, които противозаконно са превърнати в частни имения.) За индустрията туристът не е като другите хора. Той е полуодушевена материя, която пуска кинти.
Българското общество по принцип е егалитарно, но на плажовете това не личи. Там освен безплатни и платени зони, вече има и VIP зони. Това е нещо като зона за официални лица. Мечтата на баналния български тарикат е някога, някъде да бъде VIP. Понеже в работата си не е, поне през отпуската си да е. Той кара джет или АТВ, иска всички наоколо да видят как умее шумно да се забавлява. Истинските випове, когато са на почивка, предпочитат да бъдат анонимни и незабележими, но балканският тарикат изпитва жажда за значимост на плажа. И индустрията бърза да му я задоволи. Тя по принцип е доста отзивчива към пошлото. Искаш да си важен? Правим те важен. Заповядай във VIP зоната. Струва само 50 лв. Искаш да си много важен – ето ти балдахин с възглавници (120 лв.) Искаш кротко да се порадваш на слънцето, пясъка и морето и смяташ, че това трябва да бъде безплатно, защото не туристическата индустрия ги е създала. Така ли? Разкарай се. Тук не е за тебе.
Архитектурната среда
В архитектурно отношение повечето български морски курорти може да служат като учебник за професионално безчестие. Тук няма да се спираме на урбанистичните уродства в Слънчев бряг, който отдавна се е слял с Несебър и Свети влас и прилича повече на някакво гето, а не на курорт. Всяко лято това място предлага гротескни гледки на тълпи от пияни и видиотени от евтина водка британци, скандинавци и руснаци. Още през юни във вестниците се появяват първите информации за туристи, падащи от балконите „в пьяном виде”. Някои падат в хотелските басейни и оцеляват, но други нямат този късмет. Ситуацията там от година на година все повече прилича на една от абсурдистките миниатюри на Данийл Хармс.
„Една бабичка поради прекаленото си любопитство падна от прозореца и се преби. През прозореца се наведе друга бабичка и почна да гледа онази, която се беше пребила долу, но поради прекаленото си любопитство също падна от прозореца и се преби.
После от прозореца падна трета бабичка, после четвърта, после пета.
Когато падна шестата бабичка, ми омръзна да ги гледам и тръгнах към Малцевски пазар, където, казват, на някакъв слепец били подарили шарен шал.” („Падащи бабички”, 1936)
Българската туристическа индустрия безучастно наблюдава зрелището, което сама е произвела, и изглежда точно като слепец, на когото са подарили шарен шал.
Известни заслуги за това със сигурност има и архитектурата. Тя е еклектична, клаустрофобична, истерична, без никакво чувство за мярка и пропорция. Това е така не само в големите курорти, но и в малките черноморски селища. Само много прости и примитивни хора могат да направят от Созопол това, в което този някога прекрасен град беше превърнат. Само напълно лишени от усет за приличие хора могат да застроят Райския залив с блокове или Фиордите, къмпинг „Веселие”, плажа Бутамята в Синеморец и много други места. Само природно тъпи и/или чрезмерно алчни общински администрации могат да позволят това да се направи. И само напълно лишени от професионална чест архитекти могат да застанат зад такива проекти.
Тъй като у нас законите не се правят, за да се спазват, а за да могат да се заобикалят, това няма как да не личи и в архитектурния силует на средата. Ключов момент при строителството на всяка сграда е т.нар. кота корниз. Има и други важни параметри като к.инт (коефициент на интензивност на застрояване), кота било и пр., но кота корниз е ключ към строителните тарикатлъци. Това, грубо казано, е височината, на която фасадата на сградата среща мисления диагонал към билото на покрива. Всичко нагоре не се смята за етаж. Оттам започват подпокривните шмекерии. Така една сграда може по документи да се води на четири етажа, но да е със седем видими. По българското Черноморие, но също в София и в други градове, може да се видят всякакви видове покриви – двуетажни, триетажни, с балкони и френски прозорци, с арки, с по две арки една над друга. Има четирискатен покрив с балкони, както и капандура с балкон. Изобщо в подпокривните зони на курортите има една архитектурна неопределеност, една неувереност в завършека на сградите, за която думата „грозна” е най-слабото, което може да се каже. Това е архитектура, която показва неукротимия строителен дух на българския тарикат. Показва местата, където той се е изправил пред някаква законодателна пречка, но не се е спрял, а е намерил начин да я заобиколи и да си направи, каквото си е решил и както си го е намислил. Резултатът от всичко това е отблъскваща и непривлекателна среда, усещане за алчни и безвкусни хора. Архитектурата не лъже.
Щях да забравя още нещо. Много интересно архитектурно явление е безпътният лукс. Това е лукс, до който не води път. Не е прокаран. Хотелът е готов и изглежда луксозен, но до него се стига с високопроходима техника. Така е, защото у нас по принцип се строи без инфраструктура и без общи градоустройствени планове.
Имената
През 60-те и 70-те години, когато звездите на СО „Балкантурист” и БМТ „Орбита” огряваха небосклона на българския туризъм, имената на хотелите и ресторантите бяха най-често политически неутрални и тривиални – „Хоризонт”, „Простор”, „Морско око”, „Мусала”, „Дружба”, „Рила” и т.н. Сега имената са други – Flоres Garden, Costa Bulgara, Waterland, Vila Mare, Garden Beach, Green resort, Galina Gold, Hotel Malibu, Beach bar Salty, Black Sea Garden. Към тях обикновено има по нещо допълнително за украса и повдигане на категорията като spa, palace, plaza, royal. Името никога не е без значение. То е важно и винаги казва нещо за онзи, който си го е избрал и го носи. Какво точно значи Flores Garden? Така е кръстен един новопостроен жилищен комплекс на брега до Черноморец. Балконите и прозорците са щедро декорирани с яркочервени пластмасови (sic!) мушката. Но какво все пак са се опитвали да кажат с името инвеститорите и на какъв език? Едната дума е английска, но другата не е ясно на какъв език е. Може би е латински или пък есперанто. Възможно е да е на език, който само отделни англоговорящи руснаци употребяват по родните си места. Какво все пак казват всички тези имена? Защото заедно и поотделно те съдържат едно ясно и лесно за разчитане послание. Казват: ние сме евтина имитация на нещо, което не сме и никога няма да бъдем. Казват цялата истина за българския морски туризъм. Или почти цялата.
Чуждите туристи
По-рано у нас летуваха европейци от целия соцлагер и малко западняци. Имаше немци, поляци, чехи. Сега май повечето предпочитат Турция, Гърция и Испания, а у нас останаха предимно руснаци и украинци. Идват и македонци, малко гърци и румънци, понеже сме им комшулук. За руснаците и македонците България никога не е била истинска чужбина. Нашите нрави са им познати и не могат да ги шокират.
Ето една сценка от миналото лято. На плажа на някогашния къмпинг „Черноморец”, вече приватизиран по някоя от споменатите процедури, симпатично руско момченце на десетина години си играе на вълните. На няколко метра от него се пече майка му, пухкава рускиня с обло лице и миловидна физиономия. От време на време го вика по име: „Артьом, внимавай! Артьом, не така.” Артьом е с черна рапърска шапка, на която със сигнално жълти букви е избродиран внушителен надпис Fuck. От време на време и майка му си я слага. Едва ли точно това е имал предвид Хънтингтън, когато говори за сблъсък на културите, но у нас това се е получило. И защо е нужно да се измислят предизвикателни имена на хотели и курорти, след като всичко най-важно е събрано в една дума върху рапърската шапка на Артьом?
В момента по официални данни над 300 000 имота у нас, предимно до морето, са купени от руснаци. Това е един средно голям град с компактно рускоезично население. А дали след време няма да се окаже, че границата между България и Русия минава не точно там, където сме си мислели?
Типажи и обслужване
Над 80% от заетите в туризма през лятото у нас са дилетанти. Не знам дали има точна статистика, но предполагам, че цифрата е такава. Друго не би могло и да бъде. Активният сезон е точно 45 дни. Започва в началото на юли и свършва около 20 август, когато щъркелите си тръгнат. Толкова е бил винаги и повече няма да стане. Поради което няма как да има и постоянно ангажирани професионалисти. За такъв кратък сезон къмпингът е най-доброто решение за устойчиво развитие, а истеричното строителство на хотели изглежда изключително глупаво, но у нас глупостта, докато не се види и усети, не се разбира. И първо къмпингите бяха унищожени. А където още не са, цените са почти хотелски. Това лято на „Градина” цената за каравана за два месеца беше 2700 лв. За един месец – 1350. Срещу това получаваш ток, вода и достъп до смрадлива обща тоалетна с баня.
Тук все още има бунгала, които помнят Десетия конгрес на БКП и още ги дават под наем. От време на време чужденците ги разглеждат като някаква археологическа находка. Единствената видима инвестиция, направена за 20 години, е била за боята, с която преди време трябваше да се замаже надписът „АКБ дрис дрис”, оставен от явно много разгневен клиент върху една от тоалетните. От друга страна, като се има предвид какъв е вкусът на собствениците, по-добре е, че нищо не е правено.
Та ставаше дума за дилетантщината. Как изглеждат някои основни типажи, заети в туризма през лятото? Ученичка (или студентка), ангажирана да изкара някой лев през ваканцията. Тя няма никакъв опит, непохватна е, но при всяко движение казва „Заповядайчи.” Слага вилица и казва: „Заповядайчи.” Слага ножа: „Заповядайчи.” Слага салфетка:”Заповядайчи.” Но не знае как да се усмихне и да каже „Добър ден.”
Друг характерен типаж е татуираният млад хипопотам. Той е на видима възраст между 20 и 30, носи впита по тялото тениска или потник, за да изпъкват обилно изрисуваните му бицепси. Гледа с нахална и мазна усмивка. Мечтае да бъде тарикат, т.е. мутра, но засега само мутрее. През зимата няма работа и помпа мускули в някой фитнес или върти дребни шмекерии, а през лятото прави палачинки, пече пилета на грил, върти дюнери или нещо продава. Или кара такси без лиценз и вози за 10 лв. на километър. Ако не умее нито едно от тези неща, преоблечен като пират клечи пред някой ресторант и кани чужденците да влязат вътре с помощта на двайсетте думи, които знае на английски.
Третият типаж е огруханата учителка от Симитли или от град Септември, дошла да работи по време на лятната ваканция като камериерка за 400 лв., защото дъщеря й е взела кредит, който не успява да върне и банката вече иска да й вземе жилището. Собственикът на хотела й е обещал 400 лв. плюс храна и някакви хипотетични бонуси, но ще й плати по-малко, защото за един месец ще намери десет причини да я глоби за щяло и нещяло и да вгорчи и без друго отвратителния й живот. Докато сменя чаршафи и чисти бани, тя ще разбере, че работа за пет души всъщност я вършат три или две жени като нея и на следващото лято ще отиде да прави същото в Гърция или в Испания.
Паркингът
Както вече стана дума, за масовия туристически предприемач туристът не е човек като другите хора, а по-скоро одушевена материя, която пуска кинти. На туриста трябва да бъдат създавани постоянни, но все пак лесно преодолими неудобства, които той да преодолява срещу съответно неголямо заплащане. Ръката на туристическия бос трябва да бъде постоянно в джоба на туриста и нито за миг да не излиза оттам. Започва се с паркирането. По време на сезона малки местни тарикати с по една връвчица и парче от кашон с надпис „Паркинг 3 лв.” заграждат кой колкото може от поляните край пътя към плажовете и започват да къртят левчета. Правят бариери от набързо сковани летви, до тях заляга някой от вече споменатите татуирани хипопотами и ето ти го бизнеса. Няма данъци, няма глупости и разправии. Така е извън селищата, а в самите курорти рекетът с паркирането е официална общинска политика. Ако имате стая в хотел, това може да е решение, но може и да не е. В някои хотели много любезно обясняват, че по принцип имат паркинг, но всъщност го държи една друга фирма, която иска да й се плаща отделно.
