„8 май. Провалът не е възможност за мен!
14 май. Днес е финалът на Евровизия! Обичам го тоя конкурс! Участието на държавата ми е боклук, политически коректно, както винаги… Кенийка, търсеща убежище, която изпълнява песен на бонго… Много представително за Европа и държавата ми!
11 юни. Днес се молих за първи път от много дълго време. Обясних на Господ, че ако не иска марксистко-ислямистки съюз, трябва да подкрепи бойците за върховенство на християнството в Европа!
13 юни. Подготвих изпитателно устройство. Запалих фитила, отдръпнах се и зачаках. Това може би бяха най-дългите 10 секунди в живота ми… БУМ!
18 юли. Тази нощ, след залез слънце, натоварих всичко в камиона. Все още трябва да го укрепя. Изпробвах екипировката. Изморително!
22 юли. Имам материал за поне 20 взрива. Ще бъде страхотно, хората ще са шокирани. Сигурно няма да ме разберат и ще ме сметнат за терорист, хаха!“
Андерш Брайвик завършва дневника си точно в 12.51 ч на 22 юли 2011 г. След това го изпраща на хиляда имейл адреса заедно с манифест от 1518 страници, озаглавен „2083 – Европейска декларация на независимостта“. В края на манифеста дава и „оперативни съвети за борбата срещу общия враг“ под формата на интервю със самия себе си. Час по-късно подкарва белия микробус, в който е натоварил 1160 килограма игданит. В 15.24 ч. паркира почти до самия вход на Regjeringskvartalet – сградата на правителството в Осло. Слиза и се отдалечава спокойно. Никой не му обръща внимание, защото е облечен в полицейска униформа. След две минути взривява микробуса с дистанционно. Отново спокоен, Брайвик се качва в сив „Фиат” и се отправя към летния лагер на норвежката Работническа партия на остров Ютьоя. До него стига с лодка. Още при стъпването си на брега открива стрелба с полуавтоматичен пистолет Glock 17 и карабина Ruger Mini-14. Убива 69 младежи, сред които са дете на 14 години и доведеният брат на Мете Марит – крон принцесата на Норвегия. Преди това взривът в Осло е отнел живота на още осем души. Ранените при двойния атентат са 242-ма.
След 20-минутната стрелба на острова Брайвик се обажда на полицията и съобщава делово: „Приключих моята операция, така че искам да се предам“. При задържането си изглежда доволен. Нарича действията си „ужасяващи, но необходими”. Норвежкият психолог Родерик Орнер е един от десетките специалисти, наети да направят психиатрична експертиза на атентатора. Той категорично отхвърля най-лесното обяснение – че извършителят е луд, и дори нарича Брайвик умен и ефективен човек, който не страда от принципна неспособност да разбира света. Поставя му диагнозата „безсърдечие, съпроводено с кауза, убеденост в собствената правота и чувство за превъзходство.“
Подобни са и заключенията на останалите експерти, според които на пръв поглед налудничавият манифест „2083 – Европейска декларация на независимостта“ представлява компилация от националпопулистки тези, съчетани с екстремистки практики. Психиатрите са единодушни: става дума за човек със съвършено ясни възгледи що за зло е т. нар. мултикултурализъм и по какъв начин би следвало да му се противодейства. Брайвик, твърдят те, не е откачалка, колкото и объркани да изглеждат разсъжденията му. Той е симптом, или по-точно хипербола на симптома как европейските консервативни и крайно десни среди търсят своя политически профил. Някои казват, че не е традиционен десен екстремист, нито неонацист, а е краен европейски националист.
Самият Андерш Брайвик, който излежава присъда от 21 години – максималната за либерална държава като Норвегия, няколко пъти споделя, че непрекъснато чете книгата на Тило Сарацин „Германия се самоунищожава” (2010 г.). А това е важно да се отбележи, защото тъкмо заради нея бившият член на Социалдемократическата партия беше уволнен от Бундесбанк и дори си навлече упреци, че подстрекава крайнодесен екстремизъм спрямо мюсюлманските малцинства. Пак неговата книга беше „заподозряна“ и за това, че е подпомогнала възхода на „Алтернатива за Германия“, която успя да влезе в Бундестага с близо 100 депутати на изборите през 2017 г.
Впрочем още преди нападенията на Брайвик дясната Шведска партия вече беше представена в парламента с 20 места, а на изборите във Финландия „Истински финландци“ спечелиха 19 процента от гласовете. В Дания дяснопопулистката Народна партия влезе в правителството и успя да издейства въвеждането на гранични контроли, докато в Холандия Партията на свободата, оглавявана от Геерт Вилдерс, стана трета сила в парламента. И нещо повече: далеч преди атентантите в Норвегия лидерите на най-влиятелните европейски държави обявиха провала на доктрината за толерантност към различните култури. По време на посещението си в Германия през март 2011 г. турският премиер, днес президент, Реджеп Тайип Ердоган призова над 10 000 свои сънародници в Дюселдорф да научат турски език преди немския и да се противопоставят на асимилацията. Министърът на външните работи Гидо Вестервеле обаче отвърна, че турчетата в Германия трябва първо да научат езика на държавата, в която живеят. Още по-рано, през октомври 2010 г., самата канцлерка Ангела Меркел призна, че опитите за изграждане на мултикултурно общество в Германия са се провалили, а на международната конференция за сигурност в Мюнхен в началото на февруари 2011 г. британският премиер Дейвид Камерън призова за „обща национална идентичност“, която да замени „държавната доктрина на мултикултурализъм.“ Към позициите на Германия и Великобритания се присъедини и тогавашният френски президент Никола Саркози, който в интервю за телевизия TF1 заяви: „Разбира се, че трябва да уважаваме различията, но не искаме общество, където общностите не съжителстват заедно. Ако идваш във Франция, приемаш да се потопиш в една общност, а ако не искаш да приемеш това, не можеш да бъдеш добре дошъл във Франция.“
Тъжната ирония е, че Тило Сарацин не казваше нищо кой знае колко по-различно, но го казваше директно и без политкоректните финтифлюшки. Например:
-„В Германия ръка за ръка работят цяла армия от чиновници по интеграцията, изследователи на исляма, социолози, политолози, представители на съюзи и отряд наивни политици, които интензивно са се заели с омаловажаване, самозаблуда и отричане на проблема.“
-„Това, че силното нарастване на мюсюлманското малцинство в Европа предизвиква загриженост, наистина не бива да се обяснява с омраза към чужденците. Нашата общност се свива, остарява, става все по-хетерогенна, а според образователните индикатори – и все по-малко способна.“
-„При всички засегнати страни – независимо дали Англия, Франция, Германия, Холандия, Белгия, Дания или Норвегия – направените наблюдения при групата на мюсюлманските имигранти са сравними – интеграцията на трудовия пазар е по-ниска от средната; зависимостта от социални помощи е по-висока от средната; посещаемостта на учебни заведения е по-ниска от средната; раждаемостта е по-висока от средната; наблюдава се пространствена сегрегация с тенденция към образуване на паралелни общества; религиозността – с растяща тенденция към традиционните, съответно към фундаменталистки течения в исляма, е по-висока от средната; престъпността, включваща прояви от „обикновеното“ насилие на улицата до участието в терористични акции, е по-висока от средната.“
За всичко това Сарацин се оказа абсолютно прав, само че позицията му не се вписваше в последвалата „политика на отворените обятия“, която сложи кръст на някогашните признания за провала на мултикултурализма. Интензивното омаловажаване на проблема не просто продължи, ами се стигна и до призиви като този на британското списание „Икономист“ от август 2015 г.: „Пускайте имигрантите и ги оставете да печелят“. В анализа, посветен на кризата с бежанците, заливащи Европейския съюз, списанието даже твърдеше: „Една по-отворена Европа с по-гъвкави трудови пазари може да превърне бежанската криза във възможност, както направи Америка с поредицата от бежански вълни през 20-и век.“ Впоследствие имахме възможност да се уверим колко струва бодрата прогноза, че „хора, които прекосяват пустини и бурни морета, за да стигнат до Европа, е малко вероятно да се окажат кръшкачи“, и особено тази, „че е по-малко вероятно да извършват сериозни престъпления“. Но покрай ембаргото върху предупрежденията, че такива призиви се крепят на твърде несъстоятелен оптимизъм, беше подминато и пророчеството на Сарацин, че широко затворените очи пред проблема ще пропуснат обратната реакция – онова, което се задава под формата на крайнодесен екстремизъм. „Разбира се, че звучи наивно, но първоначално навсякъде в Европа се е смятало, че тези имигранти споделят западната ценностна система – демокрация, културна и религиозна свобода, индивидуален стремеж към благосъстояние и самоосъществяване – и че разликите ще се заличат след две, най-късно три поколения. Това не се случва. Напротив. Сред имигрантите мюсюлмани и тяхното потомство се засилва тенденцията към разграничаване в културно и пространствено отношение. Европейската социална система спъва интеграцията на трудовия пазар и улеснява затварянето в групи – на разноски на европейските обществени фондове. Традиционните авторитарни семейни структури си остават запазени.“ А това, което следва, писа по-нататък Сарацин, неминуемо ще доведе до „нарастване на агресията на автохтонното преобладаващо население към чуждата група население, която е зависима от общественото социално подпомагане в степен, по-висока от средната.“
Андерш Брайвик само потвърди тези логични разсъждения, като още през 2011 г. беше ясно, че е първият, но със сигурност няма да е последният. „Хората трябва да узнаят какво са причинили на Европа невероятните доктрини за мултикултурното общество, именно те причиниха системното разрушаване на християнството в Европа, на традициите, на културата, на националната идентичност и на суверенитета“, написа Брайвик в сайта Documento.no и осем години по-късно вдъхновеният от него Брентън Тарант застреля десетки мюсюлмани в една от джамиите в новозеландския град Крайстчърч. „Мотивиран съм от любовта ми към Европа, към европейската култура и всички европейци“, обясни още Брайвик, а последователят му Тарант –„обикновен бял мъж от обикновено работническо семейство с ниски доходи“, го повтори в манифеста си от 73 страници, публикуван в туитър преди нападението на 15 март. Заглавието му „Голямата подмяна“, впрочем, е същото като на тръгнала от Франция конспиративна теория, според която европейското население се подменя с имигранти, като в самия манифест се говори за „геноцид срещу белите“ и се цитира популярен сред белите расисти девиз: „Трябва да гарантираме съществуването на нашите хора и бъдещето на белите деца“.
Единствената разлика между Брайвик и Тарант е тази, че първият насочи гнева си към „основните виновници за ислямизацията – марксистите мултикултуралисти“, но още тогава в. „Ню Йорк Таймс” предупреди, че десният екстремизъм ще се подхранва не само от омраза към „пришълците“, а и от „мултикултурното“ лицемерие на политическите елити. Тъкмо за тази опасност предупреждаваше и набързо демонизираният Сарацин – твърде остър наистина, но откровен и честен, така че беше въпрос на време някой нов Брайвик да декларира: „Провалът не е възможност за мен!“. Далеч по-неприятното обаче е, че „радикален европейски националист“, който въобще, ама въобще не е луд, без съмнение и в момента някъде пише манифест, преди да предаде на живо озвученото с маршове и внимателно планирано нападение. И не е нужно да си пророк, за да предвидиш, че такова все някога ще последва отново – нужно е единствено да не се мълчи от страх, че ще бъдеш упрекнат, оплют или дори наречен „подбудител“. Защото мълчанието и по-лошото – политическата коректност, не решават проблеми, само още повече ги задълбочават, а случаят „Тарант“ е ужасяваща илюстрация докъде могат да доведат свръхоптимизмът, преструвката, фалшът и изобщо заблудата, че всичко е „цветя и рози“.
Е, не е така и няма как да бъде. А особено тъпото е, че прогнози като тези на Сарацин бяха дотам стигматизирани и отречени, че даже се превърнаха в забранени, което е още по-запленяващо за примитиви като нападателя от Крайстчърч. Точно това обаче храни омразата и точно това беше славно проспано или умишлено замаскирано. Докато пак не се стигна, разбира се, до онова „…БУМ!“ – първо надлежно описано, а сетне, уви, и приведено в действие.
