И внезапно уникалността на германската политика изчезна. Едва сглобеното преди няколко месеца правителство се разклати при първата сериозна криза, а фалшивите новини се превърнаха в инструмент за политическа борба вътре в него. Дългогодишен коалиционен съюзник се опита да вземе ХДС за политически заложник и постави под съмнение потенциала на правителството. Партийната система е вече фрагментирана по подобие на повечето европейски държави като на последните избори през септември миналата година двете най-големи партии заедно едва успяха да минат 50-те процента. Преговорите за сглобяване на кабинет отнеха месеци и несигурността започна да просмуква цялата политическа система. Появи се и радикална дясна партия, която изпрати в историята всичките предсказания за изграден германски имунитет в това отношение. Мигрантската криза направи немислимото и дори успя да разклати съюза между ХДС и ХСС. Вече има сериозни основания да се прогнозира, е сегашният кабинет няма да е в състояние да изкара целия си мандат. Страната все по-често изпада в затруднено положение в рамките на съюза и всички вече открито говорят за епохата след Ангела Меркел. Случващото се контрастира остро с образа на силна и влиятелна Германия, който се бе превърнал в ежедневно, подразбиращо се и дълбоко вкоренено възприятие за съвременна Европа. Страната е все по-отслабена и ще бъде принудена да намери нова формула за своята позиция и влияние на „стария континент“ и отвъд него.
За широката публика просперираща и силна Германия прилича на отколешна политическа и икономическа реалност, тя се приема за установена даденост сякаш извън историческото време. Както често се случва с подобни очевидности, те са всъщност доста по-скорошни явления, отколкото повечето хора мислят. В края на 90-те година на миналия век страната бе рутинно наричана „болният човек на Европа“, описание, което често сменя своя адресат. Причините за тогавашната диагноза бяха няколко: високата цена на обединението на страната, намаляваща продуктивност, прекомерно разрастване на социалната държава, износ на работни места към други страни в ЕС, слабо вътрешно търсене, демографски и регулаторни проблеми. Коментатори и икономисти предлагаха най-различни формули за излизане от трудната ситуация и завръщане към времената на силен растеж и политическа увереност. Апелираха за намиране на ново равновесие и амбиция в рамките на ЕС, за нова интеграционна вълна с Германия в нейното ядро. Управленията на Герхард Шрьодер и Ангела Меркел промениха тази картина и извадиха страната от затрудненията. Ключовите опори на тази промяна бяха реформите на пазара на труда, задържане на неговата цена, нарастване на конкурентоспособността, развитието на еврозоната и ускоряването на глобализацията, което бе от особена полза за една силна експортна икономика.
Последните години обаче започнаха да разклащат самата основа на германския успех. Проблематизирането на транс-атлантическата връзка и на американския ангажимент за сигурността на Европа все повече принуждава страната да преосмисля политиките си за сигурност и отбрана. Централната й роля в ЕС също тласка Берлин към по-активни действия, повече разходи и повече активност и ангажимент отвъд досегашните комфортни параметри. Още по-голям риск за страната е цялостното проблематизирането на глобализацията, която доскоро носеше единствено възможности и дивиденти за силната немска икономика. Атаката на Доналд Тръмп срещу свободната търговия и нарастващото напрежение с Китай е не просто лоша новина за нея, а постепенно ще промени цялостния икономически контекст и страната ще трябва да се адаптира. Увеличаващите се потоци от имигранти и бежанци са част от глобалната промяна, но те създават все повече проблеми и отварят големия въпрос за намирането на баланс между възможностите и рисковете на този иначе печеливш за Германия общ глобален ред. Факт е обаче, че комбинацията от тези нови предизвикателства разклаща в основите си буферите, които позволяваха относително спокойното икономическо управление на германския мотор.
На повърхността, Германия доминира ЕС, това често се приема за очевидност, която намира своите множество доказателства в модусите на разрешаване на различните кризи – еврозона, мигрантска, институционална. И това обаче започва да се променя и основната причина е нарастващото недоволство от моделирането на прекалено много европейски политики и институции по немски императив. Например, целият набор от решения на кризата в еврозоната бе направен по този начин, от пакта за стабилност до банковия съюз. Германия обаче е отдавна недоволна от прекалено щедрата програма за подкрепа на ЕЦБ, но така и не можа да я ограничи по свое желание. Дисбалансите в еврозоната стават политически неудържими и следващите, макар и предпазливи, стъпки ще бъдат в по-федералистка посока. Берлин е все по-често принуден да се ангажира, там където няма особено желание (външни отношения, отбрана, сигурност). Разбира се, отстъпленията по мигрантската криза най-видимо илюстрират относителната загуба на влияние. Идеята за преразпределение на бежанци отива безславно в забвение и страната все по-често е принудена да се съобразя с мненията на скептиците в централна Европа, Австрия, Италия и Скандинавия. В Берлин си дават сметка, че следващ трус в еврозоната пък ще има много по-сериозни последствия за страната и ще усили новите рискове в цялостната система на световна търговия, което пък удря особено силно експортни икономики като немската.
Отслабването на Германия е обаче преди всичко функция на вътрешни промени и размествания, които разклатиха досегашната стабилна основа. В политически аспект, с известно закъснение спрямо много други европейски държави се ускори фрагментацията на партийната система и това прави управлението все по-трудно и непредвидимо. Досегашният консенсусен модел се пропуква заедно с умножаването на проблемите и засилването на разделенията вътре в обществото. Поляризацията в самата система нараства, за което свидетелства не само появата на „Алтернатива за Германия“, но и идейното движение на ХСС и социалдемократите. Има различни признаци на нарастващо разделение, което бе особено ускорено от политиката спрямо бежанците и имигрантите. Все по-често се чуват и мнения за задаващи се икономически проблеми, които не търпят повече отлагане: инвестиции в инфраструктура, подобряване на продуктивността на труда, известно увеличение на вътрешното търсене като контрапункт на експортната зависимост, развитие на новите индустрии и най-вече дигиталните и други. Негативните промени в глобалната икономическа среда притесняват все повече политици, икономисти и предприемачи и вече има трескаво търсене на нови политики и формули за успех. Бежанската криза катализира множество дебати вътре в самото общество за идентичността на страната, за баланса между национална култура и многообразие, за работеща пресечна точка между икономическа целесъобразност и капацитет за интеграция. Струпването на толкова дебати и промени със сигурност отслабват политическите и институционални позиции на Германия.
Описаната динамика далеч не проблематизира позицията на страната като водещ фактор в европейската политика и икономика, но със сигурност маркира края на периода на де факто доминация от последните години. Избирането на Емануел Макрон във Франция, завръщането на „Вишеградската четворка“, отдалечаването на скандинавските държави по отношение на мигрантските и бежански политики са само част от обстоятелствата на тази промяна. Извън съмнение е, че Германия има не просто ключови опори за бъдещ икономически успех, а десетилетия натрупан опит в тяхното създаване и адаптиране. Глобализацията пасва на немския модел. Но страната не може непрестанно да моделира ЕС по своите идеи и цели, а натрупаните вътрешни дилеми изискват все повече внимание и разрешаване. Изходът от този процес ще е ключов за ЕС и Запада. Въпросът за политическата съдба на Меркел единствено го маскира.
